Лиан Хърн - Пророчеството

— Ще дойдете ли и утре? — попита тя, вперила поглед в него.

— Разбира се. Тогава можете да ми предадете и отговора на господарката Каеде. Ще я съпровождате ли, когато гостува на владетеля Фудживара?

— Разбира се! — отвърна тя, закачливо повтаряйки думите му.

Той се усмихна и отново я докосна, съвсем преднамерено, по ръката. Натискът на пръстите му я накара да потръпне. Толкова отдавна не бе спала с мъж. Внезапно изпита силно желание да почувства ръцете му по цялото си тяло; искаше й се да лежи с него и да го държи в обятията си. Той го заслужаваше заради добрината си.

— До утре — каза той, а от очите му струеше топлина, все едно бе отгатнал чувствата й и ги споделяше.

Тя обу сандалите си и хукна да извика слугите с паланкина.

Треската на Каеде премина и до вечерта тя бе възстановила част от силите си. Загрижена за бъдещето, беше лежала неподвижно цял ден, затоплена под огромния куп завивки до мангала, който Аяме бе настояла да запали. Възможно бе Такео да е мъртъв, детето им със сигурност беше мъртво: сърцето й копнееше единствено да ги последва в отвъдното, но разумът й подсказваше, че би било най-обикновена слабост да се откаже от живота си и да изостави онези, които зависеха от нея — една жена можеше да постъпи така, но един мъж в нейното положение — никога!

„Шизука е права, каза си тя, познавам само един човек, който може да ми помогне сега. Трябва да разбера каква договореност мога да постигна с него.“

Шизука й подаде писмото, което Ишида бе донесъл същата сутрин. Фудживара бе изпратил и подаръци за Нова година — специално оформени оризови питки, сушени сардели и подсладени кестени, рулца от водорасли и оризово вино. Хана и Аи бяха заети в кухнята да помагат за подготовката на празника.

— Ласкае ме — пише ми на езика, който използват мъжете, защото, както сам казва, знае, че го разбирам — рече Каеде. — Но има толкова йероглифи, които не познавам — тя въздъхна дълбоко. — Трябва още много да уча. Дали една зима ще ми стигне?

— Ще посетите ли владетеля Фудживара?

— Да, струва ми се. Той може да ми преподава. Смяташ ли, че би се наел?

— Едва ли има нещо, което би желал по-силно — отвърна Шизука сухо.

— Мислех си, че повече няма да иска да има нищо общо с мен, но той пише, че очаква оздравяването ми. Сега съм по-добре… и ще продължа да се възстановявам — в гласа й имаше съмнение. — Трябва да се оправя. Длъжна съм да се грижа за сестрите си, за земята и хората си.

— Както неведнъж съм ви казвала, Фудживара е най-добрият ви съюзник в тези начинания.

— Може би не най-добрият… единственият. Но в действителност му нямам доверие. Какво иска от мен?

— А вие какво искате от него ? — попита в отговор Шизука.

— С това съм наясно. От една страна — да ме обучава, от друга — пари и храна, за да събера армия и да я поддържам. Само че какво му предлагам в замяна?

Шизука се запита дали да не спомене желанието на Фудживара да се ожени за Каеде, но се отказа, опасявайки се, че това щеше да я разтревожи, вследствие на което можеше пак да я втресе. Нека благородникът и го кажеше сам. Беше сигурна в това.

— В обръщението си към мен ме нарича „владетелката Ширакава“. Срам ме е да се изправя пред него след онази лъжа.

— Вероятно е научил за волята на баща ви относно името — каза Шизука. — Всички знаят, че преди смъртта си вашият баща ви е назовал като негова наследница. Погрижихме се за това.

Каеде я погледна, за да види дали не й се подиграва, но изражението на Шизука бе сериозно.

— Разбира се, че трябва да постъпя според волята на баща си — съгласи се тя.

— В такъв случай не е необходимо владетелят Фудживара да знае нищо повече. Синовното подчинение стои на първо място.

— Така твърди и Конфуций — отвърна Каеде. — Не е нужно владетелят Фудживара да знае нищо друго, но подозирам, че той иска да научи много повече. При положение че все още се интересува от мен.

— И още как — увери я Шизука, отбелязвайки мислено, че Каеде е по-красива от всякога. Болестта и скръбта бяха изтрили последните следи от детството и бяха придали на изражението й вглъбеност и загадъчност.

Отпразнуваха Нова година с даровете на Фудживара и ядоха юфка от елда и кестени, които Аяме предвидливо бе скътала в края на лятото. В полунощ отидоха в храма и слушаха пенията на свещениците и звъна на камбаните, биещи за погасяване на страстите човешки. Каеде знаеше, че трябва да отправи молитва за освобождение от всички тях и за пречистване, но се улови, че се моли за онова, което желаеше най-силно — Такео да е жив, и освен това — за пари и власт.