Лиан Хърн - Пророчеството

„Изключено“, помисли си тя, макар че няколко мига остана безмълвна. После заяви с лека усмивка:

— Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие. За съжаление здравето ми все още не е достатъчно укрепнало, за да ми позволи да пътувам, а и все още сме в траур за баща ни, тъй че засега не е уместно да напускаме дома си. Наближава краят на годината. Ще уговорим посещение в Инуяма през пролетта. Можете да кажете на владетеля Араи, че дълбоко ценя нашия съюз и съм му благодарна за закрилата. Ще се допитвам до него, когато ми е възможно, и ще го уведомявам за решенията си.

Хана и Аи отново размениха погледи, които проблеснаха като светкавица. „Наистина е неестествено“, помисли си Каеде и внезапно я напуши смях.

Акита каза:

— Длъжен съм да призова владетелката Ширакава да се върне с мен…

— Невъзможно — отвърна тя, срещна погледа му и добави: — Не е ваша работа да ме призовавате за каквото и да било.

Порицанието го изненада. По врата му изби червенина, която плъзна нагоре и стигна до скулите му.

Хана и Аи се приведоха леко напред и в погледите им се появи напрежение. Слънцето се скри зад облаците, от което в стаята настана сумрак; внезапно рукна дъжд, който затрополи по покрива.

Акита смотолеви:

— Извинявам се. Разбира се, че трябва да направите онова, което според вас е най-уместно.

— Ще дойда в Инуяма през пролетта — повтори тя. — Предайте това на владетеля Араи. Поканени сте да прекарате нощта тук, но мисля, че трябва да поемете обратно утре сутринта, за да се върнете преди падането на снега.

— Господарке Ширакава — каза той с поклон доземи.

Докато Акита отстъпваше назад, все така на колене, тя попита:

— Кои са спътниците ви? — изрече го рязко, с преднамерена нотка на нетърпение в гласа, усещайки интуитивно, че е спечелила надмощие над своя съперник. Нещо в самата сцена, в сестрите й и в собственото й поведение го бе уплашило. Тя долавяше притеснението му.

— Сонода Мицуру, син на сестра ми, и трима от васалите ми…

— Оставете племенника си тук. Може да ми служи през зимата и напролет да ни придружи до Инуяма. Той ще бъде гаранция за добронамереността ви! — той се втренчи в пода, слисан от предложението, макар че, помисли си гневно тя, всеки мъж в нейното положение би поискал същото. Ако младежът останеше в къщата й, неговият вуйчо едва ли би си позволил да я представи в невярна светлина или да я злепостави пред Араи по какъвто и да било начин. — Разбира се — продължи тя с растящо нетърпение, докато другият се колебаеше, — доверието между нас е символ на собственото ми доверие към владетеля Араи.

— Не виждам причина да не остане — съгласи се накрая Акита.

„Сдобих се със заложник“, помисли си тя, удивена от чувството за власт, което й вдъхваше това ново положение.

Тя се поклони на Акита. Хана и Аи последваха примера й, а той опря чело в земята пред тях. Все още валеше, когато си тръгна, но слънцето бе успяло да пробие отново, превръщайки в късчета цветни дъги нанизите от капки по голите клони и последните есенни листа. Тя даде знак на сестрите си да не помръдват.

Преди да влезе в помещението за гости, Акита се обърна да ги погледне. Те останаха неподвижни, докато го изгубиха от очи. Слънцето се скри и дъждът се усили.

Аяме се изправи от мястото, където бе коленичила в сумрака, и затвори капаците. Каеде се обърна и прегърна Хана.

— Добре ли се справих? — попита Хана с удължени, искрящи от вълнение очи.

— Беше великолепно, почти като магия. Но какви бяха тези погледи, които си разменяхте?

— Не трябваше да го правим — рече Аи засрамена. — Толкова е детинско. Преди се държахме така, когато мама или Аяме ни възпитаваха. Хана го започна. Те никога не бяха сигурни дали си въобразяват, или е наистина. Не сме си го позволявали пред татко. А пред такъв голям господар…

— Просто така се получи — рече Хана през смях. — На него не му хареса, нали? Взе да мести поглед и да се поти.

— Той не е голям господар — каза Каеде. — Араи можеше да изпрати някой с по-висок ранг.

— Тогава щеше ли да направиш каквото ти каза? Щеше ли да се върнеш с него в Инуяма?

— И лично Араи да бе дошъл, пак нямаше да отида — отвърна Каеде. — Винаги ще ги карам да ме чакат.

— Знаеш ли какво още забелязах? — попита Хана.

— Кажи.

— Владетелят Акита се страхуваше от теб.

— Много си наблюдателна — рече Каеде и се засмя.

— Не искам да заминавам! — възкликна Аи. — Не искам да си напускам дома.

Каеде се взря в сестра си със съжаление.