Лиан Хърн - Пророчеството

Щом усети, че силите й се възвръщат, се зае да стегне къщата преди падането на снеговете. Всичко бе измито, бяха застлани нови рогозки, преградите бяха поправени, счупените керемиди — подменени. Грижата по градината бе възобновена. Тя не разполагаше с пари, за да се разплати, но намери мъже, които да й работят срещу обещанието да им плати напролет, и всеки ден научаваше повече за това, как един поглед или подходящ тон могат да спечелят преданата им служба.

Премести се в помещенията на баща си, където най-накрая имаше неограничен достъп до книгите му. Чете и се упражнява в писане часове наред, докато Шизука, обезпокоена за здравето й, доведе Хана да я отвлече. После поигра със сестра си, като й показа как да чете и да използва четчица като мъж. Под строгите грижи на Шизука Хана се бе променила и вече не бе тъй буйна и необуздана. Беше жадна за знания също като Каеде.

— Трябвало е и двете да се родим момчета — въздъхна Каеде.

— Тогава татко щеше да се гордее с нас — каза Хана. Притиснала език върху горните си зъби, тя се бе съсредоточила върху йероглифите.

Каеде не отвърна. Тя не говореше за баща си и се опитваше да не мисли за него. Наистина вече не бе в състояние да разграничи реално случилото се около смъртта му от трескавото бълнуване по време на болестта си. Не питаше нито Шизука, нито Кондо, защото се боеше от отговорите им. Беше ходила в храма, беше изпълнила ритуалите по траура и бе поръчала фин камък за гроба му, но продължаваше да се ужасява от призрака му, който бе видяла в края на алената пустош от съня си. Макар че се бе вкопчила в мисълта „Не съм сторила нищо лошо“, не можеше да си спомни за него без чувство за срам, което прикриваше с гняв.

„Той ще ми е полезен повече като мъртъв, отколкото приживе“, реши тя и обяви, че си връща фамилията Ширакава, изпълнявайки волята на баща си да бъде негова наследница и да остане в родния дом. Шоджи се върна в къщата след периода на траур и започна да преглежда документите и сметките заедно с нея. Стори й се, че долавя скрито неодобрение в отношението му, но сметките бяха в такова окаяно състояние, че тя използва гнева си, за да го сплаши. Трудно й беше да повярва, че нещата можеше да бъдат занемарени до такава степен. Изглеждаше невъзможно да се осигури достатъчно храна за мъжете, с които вече разполагаше, и за семействата им, камо ли за другите, които се надяваше, че би могла да наеме. Това бе основната причина за безпокойството й.

Заедно с Кондо прегледаха доспехите и оръжията и дадоха нареждания за поправки и подмяна. Тя почваше все повече да разчита на неговия опит и преценка. Според него тя трябваше да възстанови границите на владението, да предотврати всякакви посегателства и да поддържа бойните умения на воините си. Каеде се съгласи, чувствайки интуитивно, че трябва да поддържа заетостта и интереса на хората си. За първи път установи, че изпитва признателност за годините, прекарани в крепостта, тъй като осъзнаваше колко много бе научила за воините и оръжията. Оттогава Кондо често поемаше на оглед, яздейки заедно с още петима-шестима мъже, като използваше тези обиколки и за да събира информация.

Тя нареди на Кондо и Шизука да се погрижат до хората й да достигат откъслечни сведения — съюзът с Араи, кампанията за Маруяма през пролетта, възможността за напредък и богатство.

Не беше виждала владетеля Фудживара, макар че той изпращаше дарове — яребица, сушени сливи, вино и топли дрехи. Ишида се върна в имението на благородника и тя знаеше, че лекарят ще го уведоми за възстановяването й и без съмнение няма да посмее да скрие нищо. Не желаеше да се среща с Фудживара. Срамуваше се, че го бе измамила, и съжаляваше, че бе загубила уважението му, но в същото време изпитваше облекчение, че не й се налага да се изправи пред него очи в очи. Настоятелният интерес, който проявяваше към нея, я плашеше и отвращаваше също както бялата му кожа и очите му на корморан.

— Той е полезен съюзник — каза й Шизука.

Двете бяха в градината и наблюдаваха подмяната на счупения каменен фенер. Беше един от редките слънчеви дни, ясен и студен.

Каеде наблюдаваше една двойка ибиси в оризовата нива отвъд портите. Бледорозовото им зимно оперение грееше на фона на голата земя.

— Много е мил с мен — каза тя. — Знам, че му дължа живота си чрез доктор Ишида. Но няма да скърбя, ако не го видя никога повече.

Ибисите вървяха един след друг през локвите, които се бяха събрали в края на нивата, и топяха извитите си клюнове в мътната вода.