Лиан Хърн - Пророчеството

— Както и да е — добави тя. — За него аз вече съм грешна. Той ще ме презира повече от всякога.

Шизука не й бе казала нищо за желанието на благородника да я направи своя съпруга, не го спомена и сега.

— Трябва да вземете някои решения — рече тя тихо. — Иначе всички сме обречени на глад още преди края на зимата.

— Не ми се ще да се обръщам към когото и да било — отвърна Каеде. — Не бива да изглеждам като просякиня, отчаяна и смазана от нуждата. Знам, че накрая ще трябва да отида при Араи, но мисля, че това може да почака до пролетта.

— Смятам, че ще има вести по-рано — рече Шизука. — Очаквам Араи да ви проводи пратеник.

— А ти, Шизука? — попита Каеде. Колоната бе отново на мястото си, строшеният фенер бе заменен с нов. Тази вечер щеше да сложи в него лампа и той щеше да изглежда прекрасно в обгърнатата от мраз градина под ясното небе. — Какво ще правиш? Не смятам, че ще останеш с мен завинаги, нали? Сигурно си имаш и други грижи. А синовете ти? Вероятно си закопняла да ги видиш. Какви нареждания получаваш от Племето?

— Понастоящем единствено да продължавам да се грижа за вас и да защитавам интересите ви — отвърна Шизука.

— Щяха ли да вземат детето, както взеха Такео? — попита Каеде и тутакси добави: — Ох, не ми отговаряй, вече няма смисъл — усети, че всеки миг сълзите й ще рукнат, и стисна устни. Остана безмълвна за малко и после продължи: — Предполагам, че ги уведомяваш за моите действия и решения?

— От време на време пращам съобщения на чичо ми. Когато смятах например, че не ви остава много. Трябва да го уведомявам за евентуални нови събития — ако решите да се омъжите, такива неща.

— Нямам подобни намерения.

Следобедната светлина взе да избледнява и розовото оперение на ибисите се открояваше още по-ярко. Наоколо цареше покой. Работниците бяха приключили и градината изглеждаше по-безмълвна от всякога. И в настъпилата тишина тя отново чу призива на Бялата богиня. Бъди търпелива.

„Ще се омъжа за Такео и за никого другиго, закле се тя отново. Ще бъда търпелива.“

Беше последният слънчев ден. Времето ставаше все по-влажно и по-студено. След няколко дни Кондо се върна от поредния си обход насред проливен дъжд. Скочи от коня си и извика към жените в къщата:

— На пътя има непознати, хора на владетеля Араи, петима-шестима конници.

— Кажи на жените да приготвят храна — нареди Каеде на Шизука. — Всичко, което имаме, нека трапезата бъде изобилна. Трябва да изглеждаме благоденстващи. Помогни ми да се преоблека и доведи сестрите ми. После вече не се мяркай.

Оттегли се в стаята си и се премени с най-елегантната си роба — подарък от владетеля Фудживара, — спомняйки си както винаги деня, в който я бе обещала на Хана.

„Ще я получи, когато й стане по мярка, помисли си, и кълна се, ще бъда край нея, за да видя как я носи.“

Хана и Аи влязоха в стаята. Хана бърбореше възбудено и подскачаше нагоре-надолу, за да се сгрее. Следваше ги Аяме с мангал в ръце. Каеде трепна, когато видя колко много дървени въглища имаше в него — заминеха ли си хората на Араи, щяха да мръзнат още повече.

— Кой пристига? — попита Аи нервно.

След смъртта на баща им и болестта на Каеде бе станала още по-крехка, сякаш тези две сътресения бяха изчерпали силите й.

— Хора на Араи. Трябва да направим добро впечатление. Затова взех назаем робата, която подарих на Хана.

— Внимавай да не ми я изцапаш — предупреди я Хана, стенейки, докато Аяме решеше косите й. Обикновено ги носеше вързани отзад, тъй като разпуснати надхвърляха ръста й.

— Какво искат? — Аи бе пребледняла.

— Очаквам да ни кажат — отвърна Каеде.

— Трябва ли да бъда тук? — почти изплака Аи.

— Да, сложи другата роба, която изпрати владетелят Фудживара, и помогни на Хана да се облече. Когато пристигнат, трябва да сме тук заедно.

— Защо? — попита Хана.

Каеде не отговори. Тя самата едва ли знаеше отговора. Изведнъж си бе представила трите в самотната къща, трите дъщери на владетеля Ширакава, далечни, красиви, опасни… така трябваше да изглеждат пред воините на Араи.

— Всемилостива, всесъстрадателна, помогни ми! — помоли се тя на Бялата богиня, когато Шизука завърза пояса й и среса косите й.

Чу тропот на конски копита пред портата и после гласа на Кондо, който поздрави посетителите с добре дошли. Гласът му прозвуча с най-подходящия тон, съчетаващ вежливост и лично достойнство. Тя благодари на Небесата за актьорските умения на Племето с искрената надежда, че и нейните ще се окажат на висота.