Лиан Хърн - Пророчеството

— Кенджи веднъж спомена за нея.

— Кенджи е помогнал на Шигеру да избяга от воините на Ийда. По онова време и двамата са били съвсем млади; сприятелили са се. Освен това са си били взаимно полезни. През годините са обменяли информация за куп неща, понякога, в интерес на истината, без да го осъзнават. Мисля, че Кенджи дори не си е давал сметка, колко потаен и дори неискрен е можел да бъде Шигеру.

Замълчах. Разкритието ме бе удивило, но всъщност, като се замислех, имаше своя безупречен смисъл. Именно кръвта ми на Отори бе тъй нетърпелива да усвои уроците на отмъщението, когато семейството ми бе погубено в Мино, пак тя бе причината за дълбоката ми свързаност с Шигеру. Отново изпитах безкрайна печал, че вече го няма, прииска ми се да бях разбрал всичко това по-рано, но в същото време изпитах и радост, че сме от един корен, че наистина съм част от клана Отори.

— Това потвърждава, че изборът ми е правилен — рекох най-накрая със сподавен от вълнение глас. — Но ако ще бъда един от Отори, воин, имам да уча страшно много — посочих с жест свитъците в сандъчето. — Дори не мога да чета гладко!

— Разполагаш с цялата зима — отвърна игуменът. — Макото ще ти помогне с четенето и писането. През пролетта ще трябва да отидеш при Араи, за да усвоиш практиката на войната. Междувременно трябва да изучиш теорията и да започнеш тренировки с меча… — той млъкна и се усмихна отново. Сигурен бях, че ми е подготвил поредната изненада. — Ще те обучавам аз — рече той. — Преди да бъда призван да служа на Просветления, минавах за нещо като експерт по тези въпроси. Светското ми име бе Мацуда Шинген.

Дори и аз бях чувал това име. Мацуда бе един от най-прославените воини на Отори от по-старото поколение, истински герой за младежите в Хаги. Игуменът се засмя, съзирайки удивлението, изписано на лицето ми.

— Мисля, че зимата ще бъде интересна и вълнуваща. Ще правим много упражнения, за да ни е топло. Вземи си вещите, владетелю Отори. Почваме утре сутрин. Когато не учиш, ще се отдаваш на медитация заедно с монасите. Макото ще те буди далеч преди изгрева.

Поклоних му се, преизпълнен с благодарност. Той ми махна да стана.

— Просто си изплащаме дълга към теб.

— Не — възразих, — аз съм ви задължен завинаги. Ще направя всичко, което ми кажете. Предоставям се изцяло на вашите услуги.

Бях на прага, когато той викна:

— Може би има едно нещо…

Обръщайки се, паднах на колене.

— Каквото пожелаете.

— Пусни си дълга коса! — рече и прихна.

Продължавах да чувам тихия му смях, докато следвах Норио обратно към помещението за гости. Момчето ми носеше сандъчето, но аз стисках в ръка Джато. Вятърът бе поутихнал, а снегът бе станал по-влажен и обилен. Разстилаше наоколо пелена от безмълвие и покриваше планината и храма, откъсвайки го от външния свят.

В помещението постелята ми вече беше готова. Благодарих на Норио и му пожелах лека нощ. Стаята бе осветена от две лампи. Извадих Джато от ножницата и вперих поглед в острието с мисълта за огъня, който го бе изваял в такова съчетание от изящност, сила и смъртоносна острота. Вдлъбнатините в стоманата оформяха красива вълнообразна шарка. Това бе дарът на Шигеру за мен заедно с името и живота ми. Хванах меча с две ръце и изпълних древните движения, на които ме бе научил в Хаги.

Джато ми запя за кръв и война.

Каеде се завърна от далечен зловещ ален пейзаж, обгърнат в пелена от огън и кръв. По време на треската си бе видяла ужасяващи образи; сега отвори очи сред познатите светлини и сенки в къщата на родителите си. Като заложница в имението на Ногучи често бе сънувала как се събужда у дома, за да може само миг след това да се събуди истински за действителния живот в крепостта. И този път остана да лежи неподвижно, със затворени очи, очаквайки второто събуждане, с притъпена болка ниско в корема, чудейки се от къде на къде в съня си ще долавя мирис на мокса 10 10 Пихтиеста каша от листа на японски пелин с лековити свойства при изгарянето й върху кожата. — Б.пр. .

— Свести се!

Непознатият мъжки глас я стресна. Усети нечия ръка върху челото си и разпозна, че е на Шизука. Спомняше си я, тъй като и по-рано неведнъж бе чувствала допира на твърдата хладна длан, единствената преграда, отделяща съзнанието й от ужасите, които я връхлитаха. И май че това бе всичко, което си спомняше. Нещо бе станало с нея, но съзнанието й сякаш нарочно изключваше всякаква мисъл за случилото се. Движението й напомни за падане. Вероятно бе паднала от коня на Такео — Раку, малкия сив жребец, който й бе подарил — да, беше паднала и беше загубила детето си.