Лиан Хърн - Пророчеството

Чух стъпки в съседното помещение и монахът ми викна, че е донесъл чисти дрехи и храна. Излязох от водата с пламнала от горещата вода кожа, изсуших се с оставените за целта парцали и хукнах обратно по дъсчената пътека през снега към съблекалнята.

Беше празна; дрехите бяха оставени на пода — чиста препаска, подплатена долна роба, горна от коприна, също подплатена, и пояс. Връхната роба бе в червеникавоморав цвят, с втъкани шарки от тъмномораво и с герба на Отори в сребристо на гърба. Облякох я бавно, наслаждавайки се на допира на коприната. Отдавна не бях носил дреха с подобно качество. Запитах се как ли се бе озовала в храма и кой ли я бе оставил там. Дали не е принадлежала на Шигеру? Усетих как присъствието му ме обгръща. Първото, което щях да направя на следващото утро, бе да отида на гроба му. Той щеше да ми каже как да отмъстя за него.

Мирисът на храната ме накара да осъзная колко съм гладен. Донесеното бе повече от всичко, което бях ял през последните няколко дни; трябваха ми само две минути, за да го погълна без остатък. После, тъй като не исках да загубя разлялата се по тялото ми топлина от ваната или да заспя, направих няколко упражнения и завърших с медитация.

Отвъд вятъра и снега чувах припяванията на монасите в главната постройка на храма. Снежната вечер, пустата стая с нейните спомени и призраци, внушаващите покой слова на древните сутри — всичко това се смеси като въздействие и предизвика у мен особено чувство на сладостна тъга. Полазиха ме тръпки. Щеше ми се да можех да го изразя, да бях обръщал повече внимание, докато Ичиро се мъчеше да ми преподава поезия. Копнеех да хвана четката — ако не можех да опиша вълненията си с думи, вероятно бих могъл да ги изобразя.

„Върни се при нас, ми бе казал възрастният свещеник. Когато всичко това свърши…“ Част от мен искаше да го сторя и да прекарам остатъка от живота си в това потънало в покой място. Но после си спомних как дори тук бях дочул да се кроят планове за война. Това далеч не бе краят… всъщност беше едва началото.

Припяването свърши и аз чух приглушения тропот от вървежа на монасите, които в колона по един се отправяха да ядат и после да поспят няколко часа, преди камбаната да ги вдигне в полунощ. Към помещението, в което се намирах, се приближиха нечии стъпки откъм манастира. Вратата се плъзна встрани и на прага застана същият монах. Поклони ми се и каза:

— Господарю Отори, игуменът желае да се срещне с вас.

Станах и го последвах обратно покрай манастира.

— Как се казваш?

— Норио, господарю — отвърна той и добави шепнешком: — Роден съм в Хаги.

Не каза нищо повече, тъй като разпоредбите в храма забраняваха излишните приказки. Заобиколихме централния вътрешен двор, вече покрит със сняг, минахме покрай столовата, където монасите бяха коленичили в безмълвни редици, всеки с купичка храна пред себе си, край главната постройка на храма, от която се носеше мирис на тамян и восък, а златните фигури проблясваха в сумрака, към третата страна на квадрата. Тук имаше поредица от малки помещения, които се използваха за кабинети и учебни стаи. От най-отдалечената дочух потракване на молитвена броеница и произнасяна шепнешком сутра. Спряхме пред първото помещение и Норио обяви високо:

— Отче, гостът ви е тук.

Изпитах срам, когато го видях, защото това бе възрастният свещеник, в същите износени дрехи, в които го бях видял при последното ми посещение в Тераяма. Смятах, че е един от възрастните монаси, а не главата на храма. Бях така потънал в собствените си грижи и неволи, че дори не бях разбрал кой е. Паднах на колене и опрях чело в постелката. Непринуден както обикновено, той тръгна към мен, нареди ми да се изправя и ме прегърна. После седна и впери в мен изпитателен поглед с озарено от усмивка лице. Аз също се усмихнах, чувствайки искреното му задоволство от срещата и откликвайки на радостта му.

— Владетелю Отори — каза той, — щастлив съм, че се върна при нас невредим. Много те мислех през всичкото това време. Преживял си тежки времена…

— Които още не са свършили, но разчитам на гостоприемството ви до края на зимата. Май всички ме преследват и имам нужда от безопасно място, където да се подготвя.

— Макото ми разказа малко за положението, в което се намираш. Тук винаги си добре дошъл.

— Длъжен съм да ви съобщя целта си незабавно. Възнамерявам да предявя претенции за наследството си от клана Отори и да накажа виновниците за смъртта на господаря Шигеру. Това може да изложи храма на известен риск.