Лиан Хърн - Пророчеството

Снегът изглеждаше по-бял, а студът — още по-пронизващ. Изпитвах неистов глад, копнеех за утеха на сетивата, за гореща баня, за храна, за вино и за голото тяло на любимата, притиснато до моето.

Продължихме напред с възобновена енергия. Нуждаехме се от нея; през последния час вятърът се бе засилил и снегът отново заваля обилно. Имах причини да изпитвам още по-голяма признателност към Макото, защото накрая вече крачехме като слепци, без да виждаме нищо, но той познаваше пътеката и не се обърка. След последното ми ходене в храма около главните постройки бе издигната дървена стена и при портите стражите ни викнаха да спрем. Макото отговори и те го посрещнаха възторжено. Бяха се притеснявали за него и изпитаха искрено облекчение, че е решил да се върне.

След като отново залостиха портите и влязохме в помещението на пазачите, те се втренчиха изпитателно в мен, без да са сигурни дали ме познават. Макото каза:

— Владетелят Отори Такео дири тук убежище за през зимата. Бихте ли уведомили игумена, че е пристигнал?

Единият от тях пое бързо през двора, приведен срещу силния вятър, и докато стигна до манастира, вече беше побелял. Просторните покриви на главните постройки вече бяха окичени със снежни калпаци, а голите клони на вишневите и сливовите дръвчета бяха натежали от даровете на зимата.

Пазачите ни подканиха с жестове да седнем до огъня. Също като Макото те бяха млади монаси, въоръжени с лъкове, копия и тояги. Сипаха ни чай. Никога не бях вкусвал нещо тъй прекрасно. Димът от горещата течност се смесваше с издигащата се от дрехите ни пара, от което помещението се изпълни с уютна топлина. Помъчих се да й устоя, още не исках да се отпускам.

— Някой идвал ли е да ме търси тук?

— Рано тази сутрин в планината забелязахме непознати. Заобиколиха храма и поеха нагоре през гората. Нямахме представа, че са търсили вас. Притеснихме се малко за Макото… мислехме, че може да са разбойници… но времето бе твърде лошо, за да пратим някого навън. Господарят Отори пристига точно навреме. Пътеката, по която сте слезли, вече е непроходима. Храмът ще бъде затворен до началото на пролетта.

— За нас е чест, че се върнахте — каза един от тях притеснено и разменените погледи ми подсказаха, че макар и не съвсем, те осъзнаваха важността на появата ми.

След десетина минути монахът се върна задъхан.

— Нашият игумен приветства господаря Отори — рече той — и ви моли да се чувствате добре дошли. Може да се изкъпете и да се нахраните. Би искал да разговаря с вас след края на вечерните молитви.

Макото привърши чая си, отправи ми официален поклон и каза, че трябва да се подготви за вечерната служба, все едно бе прекарал деня в храма заедно с другите монаси, а не бе вървял в снежна виелица и убил двама мъже. Маниерите му бяха сдържани и хладни. Знаех, че под тях се крие сърце на истински приятел, но тук той бе един от монасите, докато аз трябваше да се науча отново да бъда господар. Вятърът виеше около островърхите краища на покривите, а снегът се сипеше неспирно. Намирах се на сигурно място в Тераяма. Разполагах с цяла зима, за да променя живота си.

Младият мъж, който донесе съобщението от игумена, ме отведе в едно от помещенията за гости на храма. През пролетта и лятото тези стаи щяха да са пълни с посетители и поклонници, но сега бяха пусти. Макар че външните капаци бяха затворени заради бурята, вътре беше сковаващ студ. Вятърът стенеше през цепнатините в стените, през по-големите дори навяваше сняг. Същият монах ми показа пътя до малката баня, построена над топъл извор. Свалих мокрите си измърсени дрехи и старателно изтърках цялото си тяло. После се отпуснах в горещата вода. Беше даже по-хубаво, отколкото си бях представял. Замислих се за мъжете, които се бяха опитали да ме убият през последните два дни, и изпитах див възторг, че оцелелият бях аз. Водата бълбукаше и вдигаше пара около мен. Изпитах прилив на благодарност към нея за това, че извира от планината, че къпе изнуреното ми тяло и сгрява премръзналите ми крайници. Мислех и за самата планина, която по същия начин можеше да изхвърля пепел и огън или да тресе снага и да размята постройките наоколо, все едно са сухи подпалки, да кара хората да се чувстват безпомощни като насекомите, които изпълзяват от пламтящите в огъня пънове. Планината можеше да ме сграбчи в обятията си и да ме остави на бялата смърт, но вместо това ми бе поднесла тази гореща вода.

От хватката на воина ръцете ми бяха покрити със синини, на врата си имах дълга, но плитка рана от острие — вероятно на това място ме бе засегнал с меча си. Дясната китка, която ме наболяваше, откакто Акио ми я бе извил в Инуяма, скъсвайки сухожилията, беше укрепнала. Тялото ми изглеждаше по-мършаво от всякога, но бе в добра форма въпреки продължителния преход. А сега вече бях и чист.