Лиан Хърн - Пророчеството

— Готови сме за това — отвърна той невъзмутимо.

— Проявявате към мен голямо великодушие, не заслужавам подобна чест…

— Ще установиш, смятам, че всички ние, които имаме дългогодишна връзка с клана Отори, се смятаме за твои длъжници — отвърна той. — И, разбира се, вярваме в бъдещето ти.

„Повече, отколкото аз самият“, довърших мислено думите му. Усетих как се изчервявам. Бе немислимо да ме хвали след всички грешки, които бях допуснал. Почувствах се като измамник, навлякъл робата на Отори с подстриганата си коса, без пукната пара, без собственост, без хора и без меч.

— Всички стремления започват с едно-единствено действие — каза той, все едно бе прочел мислите ми. — Твоето бе да дойдеш тук.

— Изпрати ме моят учител Ичиро. Ще се срещнем с него тук през пролетта. Той ме посъветва да потърся закрилата на владетеля Араи. Трябваше да го сторя от самото начало.

Игуменът се усмихна и около очите му се събраха ситни бръчици.

— Не, от Племето нямаше да те оставят жив. Тогава беше много по-уязвим. Не познаваше врага си. Сега вече имаш някаква представа от мощта им.

— Какво знаете за тях?

— Шигеру често ми се доверяваше и търсеше съвета ми. При последното му посещение говорихме за теб надълго и нашироко.

— Не съм чул.

— Да, защото той беше предпазлив и нарочно разговаряхме при водопада, за да не можеш да чуваш. После се преместихме в неговата стая…

— Където разговаряхте за война?

— Той се нуждаеше от уверението ми, че храмът и градът ще се вдигнат след смъртта на Ийда. Все още се колебаеше относно опита за покушение, страхувайки се, че те изпраща на сигурна смърт. Както се оказа, собствената му смърт запали искрата на въстанието и ние не бихме могли да го предотвратим, дори и да искахме. Но Араи бе в съюз с Шигеру, не с клана Отори. Ако може да завземе тази територия, ще го стори. Най-късно до лятото ще са във война — той замълча, после продължи: — Отори възнамеряват да предявят претенции за право на собственост върху земите на Шигеру и да обявят осиновяването ти за незаконно. Не им стигна, че участваха в заговор за убийството на осиновителя ти, ами и сега сквернят паметта му. Затова съм доволен, че възнамеряваш да си изискаш наследството.

— Само че дали Отори някога ще ме приемат? — възкликнах и протегнах ръце с дланите нагоре. — Нали съм белязан като Кикута.

— Ще говорим за това по-късно. Ще се изненадаш колко много хора очакват завръщането ти. Ще разбереш напролет. Твоите хора ще те намерят.

— Един воин на Отори вече се опита да ме убие — рекох, изпълнен със съмнение.

— Макото ми каза. В клана ще има разцепление, но Шигеру го знаеше и го приемаше. Разломът не беше предизвикан от него — семената бяха посети още когато бе незаконно лишен от власт след смъртта на баща му.

— Смятам, че виновниците за смъртта му са неговите чичовци. Но колкото повече научавам, толкова повече се изненадвам, че са го оставили жив тъй дълго.

— Съдбата определя колко дълго да живеем — отвърна старецът. — Владетелите Отори се страхуват от собствените си хора. По традиция васалите и селяните там са непостоянни, трудноуправляеми, изменчиви… Никога не са живели в страх и подчинение както селяните под управлението на Тохан. Шигеру ги познаваше и зачиташе, в замяна на което получи тяхното уважение и искрена обич. Това го закриляше от чичовците му. Верността им към него сега ще се прехвърли към теб.

— Може би — рекох, — но има един по-сериозен проблем — сега съм осъден на смърт от Племето.

Лицето му остана спокойно, с цвят на слонова кост на светлината на лампата.

— Което, предполагам, е още една причина да си тук?

Реших, че ще продължи, но той замълча. Впери поглед в мен, а на лицето му се изписа очакване.

— Владетелят Шигеру е водел архив — казах предпазливо, внимавайки как говоря в тихото помещение. — Сведения за Племето и техните действия. Надявам се, че ще ми го предоставите.

— Той се съхранява тук за теб — отвърна игуменът. — Сега ще пратя да го донесат. Разбира се, има и още нещо, което пазя в очакване на завръщането ти.

— Джато — рекох.

Той кимна:

— Ще ти е нужен — повика Норио и го помоли да отиде до хранилището и да донесе сандъчето и меча. — Шигеру не искаше по никакъв начин да влияе на решенията ти — каза, докато аз се вслушвах в стъпките на Норио, които заглъхваха покрай манастира. — Даваше си сметка, че наследството ти ще предизвика раздвоение в чувството ти за вярност и принадлежност. Беше подготвен за възможността да избереш да служиш на Кикута. В такъв случаи никой освен мен нямаше да има достъп до архива. Но тъй като ти избра страната на Отори, сведенията са твои.