Лиан Хърн - Пророчеството

Тъй като твърде рядко поглеждаха Каеде в лицето, те биха се изненадали колко добре ги бе опознала. Вече можеше да различава в мрака всеки един от тях само по походката или по гласа, понякога дори единствено по миризмата. Даже ги бе кръстила — Белега, Кривогледия, Мълчаливеца, Дългоръкия.

Дългоръкия миришеше на пикантното масло, което мъжете използваха да си подправят ориза, имаше нисък глас и говореше грубовато. Дразнеха я пълната му безочливост и непрестанната ирония, с която се отнасяше към всичко. Беше със среден ръст и телосложение, с високо чело и леко изпъкнали очи, тъй черни, че все едно нямаха зеници. Имаше навика да ги извърта нагоре, да отмята назад глава и да души. Ръцете му бяха необичайно дълги, а дланите — грамадни. „Ако някой възнамерява да убие жена, това ще е той“, мислеше си Каеде.

На втората седмица внезапна буря ги задържа в малко селце. Принудена от дъжда да стои в тясната неудобна стая, Каеде бе неспокойна. Терзаеше я мисълта за майка й. Потърсеше ли образа й в съзнанието си, срещаше единствено мрак. Опита се да си спомни лицето й, но не успя. Не можа да си представи и как изглеждат сестрите й. Най-малката би трябвало да е почти на девет. В случай че майка й бе починала, както се опасяваше, неин дълг бе да я замести, да бъде като майка на сестрите си, да поддържа домакинството — да надзирава готвенето, чистенето, тъкането и шева, все домакински дейности, които жените вършеха през цялата година, обучавани на тях от майките, лелите и бабите им още от малки момичета. Тя не умееше нищо. Като заложница я бяха пренебрегвали в семейството на Ногучи. Бяха я научили на толкова малко; единственото, което знаеше, бе как да оцелява сама в крепостта, докато тичаше наоколо като слугиня, прислужвайки на въоръжените мъже. Е, щеше да й се наложи да усвои тези практически умения. Детето бе събудило у нея нови чувства и инстинкти… нуждата да се грижи за своите. Мислеше си за васалите на рода Ширакава, за мъже като Шоджи Кийоши и Амано Тензо, които бяха съпровождали баща й по време на посещението му в имението на Ногучи; за прислужниците в къщата, като Аяме, която й липсваше почти колкото майка й, откакто я бяха отвели от дома й едва седемгодишна. Дали бе още жива? Дали си спомняше малкото момиченце, за което се бе грижила? Каеде се завръщаше привидно омъжена и овдовяла, беше бременна и поредният мъж бе намерил смъртта си по нейна вина. Как ли щеше да я посрещнат в дома на родителите й?

Забавянето дразнеше и мъжете. Каеде знаеше, че изгарят от желание да приключат с досадното задължение да придружават знатна дама, че са нетърпеливи да се завърнат към битките, че единственото, което ги вълнуваше, са победите на Араи над клана Тохан на Изток.

Доскоро господарят им бе един от тях, разсъждаваше тя с недоумение. Как изведнъж бе станал тъй могъщ? Какво бе онова негово качество, което караше тези мъже, до един достатъчно зрели и физически силни, с готовност да го следват и да му се подчиняват? Тя отново си спомни поривистата му безпощадност при убийството на пазача, който я бе нападнал в имението на Ногучи. Със същата непоколебимост Араи би могъл да отнеме живота на всеки от тези мъже. При все това не страхът ги караше да му се подчиняват. Дали не бе някакво доверие в тази безпощадност, в тази готовност да се действа незабавно без значение, дали правилно или не? Дали някога биха се доверили по този начин на жена? Самата тя би ли могла да командва мъже като него? Щяха ли да й се подчиняват воини като Шоджи и Амано?

Дъждът спря и те продължиха пътя си. Бурята бе прочистила и малкото останала влажност и следващите дни бяха прекрасни; небето бе синя безбрежност над планинските върхове, където с всеки изминал ден червеникавите багри на кленовете ставаха все по-ярки. Нощите захладняваха с предвещание за скорошни слани.

Пътуването се проточи и дните станаха дълги и изтощителни. Накрая една сутрин Шизука обяви:

— Това е последният преход. Утре ще бъдем в Ширакава.

Спускаха се по стръмна пътека, тъй гъсто застлана с борови иглички, че копитата на конете не издаваха никакъв шум. Шизука вървеше до Раку, а Каеде го яздеше. Под боровете и кедрите бе сумрак, но малко пред тях слънчевите лъчи падаха косо през бамбукова горичка, хвърляйки пъстра зеленикава светлина.

— Минавала ли си по този път по-рано? — попита Каеде.

— Неведнъж. Първия път бе преди години. Бяха ме пратили в Кумамото да работя в семейството на Араи. Тогава бях по-млада и от вас. Старият господар бе още жив. Държеше синовете си с желязна ръка, но най-големият — Дайичи, който бе кръстен на него, пак намираше начин да отведе някоя прислужница в леглото си. Аз дълго се съпротивявах… но, както знаете, това не е лесно за момичетата, които живеят в имението на някой владетел. Бях твърдо решена да не му позволя да ме забрави тъй бързо, както правеше с повечето от тях. И, естествено, следвах указанията, които ми даваха от моето семейство, рода Муто…