Лиан Хърн - Пророчеството

— Явно не ви липсва смелост — каза Шизука.

— Не е истина. Често изпитвам страх.

— Никой не би се досетил — измърмори Шизука.

Вечерта стигнаха до странноприемницата на малко градче на границата на владението Ширакава. Каеде бе успяла да се изкъпе в горещите води на извора и сега, облечена в нощна роба, очакваше да й поднесат вечерята. Посрещането й в странноприемницата бе показно, а и самият град я караше да изпитва неудобство. Храната изглеждаше оскъдна, а хората — мрачни и отчаяни.

От падането се беше насинила отстрани, а и се страхуваше за детето. Освен това бе напрегната от предстоящата среща с баща си. Дали щеше да й повярва, че е сключила таен брак с владетеля Отори? Не можеше да си представи гнева му, ако откриеше истината.

— В момента не се чувствам особено смела — призна Каеде.

— Ще ви направя масаж на главата. Изглеждате изтощена — каза Шизука. Но дори когато се облегна назад и почувства с наслада пръстите на момичето, които се плъзгаха по скалпа й, опасенията на Каеде се засилиха. Тя си спомни за какво си бяха говорили до момента на нападението. — Утре ще си бъдете у дома — каза Шизука, усещайки напрежението й. — Пътуването почти приключи.

— Шизука, отговори ми честно. Каква е истинската причина да останеш с мен? За да ме шпионираш ли? Сега кой наема Муто?

— В момента никой. Падането на Ийда причини смут в Трите провинции. Араи твърди, че ще унищожи Племето. Все още не знаем дали говори сериозно, или все пак ще се вразуми и ще действа в съюз с нас. Междувременно Кенджи, моят чичо, който искрено се възхищава на господарката Ширакава, държи да бъде информиран за нейното благополучие и намерения…

„И за моето дете“, помисли си Каеде, но не го изрече. Вместо това попита:

— За намеренията ми?

— Вие сте наследница на рода Маруяма и на едно от най-богатите и могъщи владения в Западната провинция, както и на собственото ви имение Ширакава. За когото и да се омъжите, той ще представлява ключова фигура в бъдещето на Трите провинции. В момента всички смятат, че ще поддържате съюз с Араи, усилвайки позициите му на Запад, докато той уреди въпроса с клана Отори — съдбата ви е тясно свързана с клана Отори, както и със Средната провинция.

— Може и да не се омъжа за никого — каза Каеде, почти на себе си. „И в такъв случай, помисли си тя, защо самата аз да не стана тази ключова фигура?“

Звуците откъм храма в Тераяма, среднощната камбана, припяването на монасите… всичко това постепенно изчезна от слуха ми, докато следвах двамата учители — Кикута Котаро и Муто Кенджи, надолу по безлюдната пътека, стръмна и обрасла, която вървеше покрай потока. Крачехме бързо, а бълбукането на водата заглушаваше стъпките ни. Почти не си говорехме и не видяхме никого.

Когато стигнахме в Ямагата, вече се зазоряваше. Прозвучаха първи петли. Улиците на града бяха пусти, макар че вечерният час бе отменен и хората на Тохан бяха престанали да патрулират. Стигнахме до една къща на търговец насред града, недалеч от странноприемницата, където бяхме отседнали по време на празника на мъртвите. Беше ми добре позната от времето, когато извършвах нощните си обходи из града. Струваше ми се преди цяла вечност.

Юки — дъщерята на Кенджи — отвори портата, все едно ни бе чакала цяла нощ, макар и да пристигнахме тъй безшумно, че не излая нито едно куче. Тя не каза нищо, но аз долових напрежението в погледа, който ми отправи. Лицето й, живите й очи, грациозното й мускулесто тяло тутакси съживиха спомена за ужасните събития в Инуяма в нощта, когато бе умрял Шигеру. Допусках, че може да я видя в Тераяма, тъй като именно тя бе пътувала ден и нощ, за да отнесе главата на Шигеру в храма и да съобщи вестта за смъртта му. Имаше много неща, за които исках да я попитам — за пътуването й, за въстанието в Ямагата, за поражението на клана Тохан и за свалянето им от власт. Докато баща й и учителят Кикута вървяха напред и влязоха в къщата, аз поизостанах, тъй че двамата се качихме на верандата заедно. До вратата мъждукаше фенер.

— Вече не очаквах да те видя жив — каза тя.

— Аз пък не очаквах да оживея — припомняйки си нейната вещина и безпощадност, добавих: — Имам към теб огромен дълг. Никога няма да мога да ти се отплатя.

Тя се усмихна:

— Аз изплащах собствени дългове. Не ми дължиш нищо. Но се надявам да бъдем приятели.

Думата не изглеждаше достатъчно силна, за да опише онова, което вече ни свързваше. Тя ми бе донесла Джато — меча на Шигеру — и ми бе помогнала да го спася и да отмъстя за него — най-важните и най-отчаяни действия в моя живот. Изпитвах към нея искрена благодарност, примесена с възхищение.