Лиан Хърн - Пророчеството

Тя изчезна за момент и се върна с вода. Умих нозете си, слушайки двамата учители, които си говореха вътре в къщата. Възнамеряваха да си починат няколко часа, след което аз щях да продължа пътуването само с Котаро. Поклатих глава унило. Дошло ми беше до гуша да слушам.

— Ела — каза тя и ме отведе във вътрешността на къщата, където, също както в Инуяма, имаше скришно помещение, тясно като диря на змиорка.

— Пак ли съм затворник? — попитах, оглеждайки стените без прозорци.

— Не, това е само за собствената ти безопасност, колкото да си починеш няколко часа. После отново поемаш на път.

— Знам, чух.

— Разбира се — рече тя. — Забравих, че чуваш всичко.

— Твърде много — добавих, сядайки на дюшека, който вече бе опънат на пода.

— Дарбите са бреме. Но въпреки това е по-добре да ги притежаваш. Ще ти донеса нещо за хапване, а и чаят е готов — тя се върна след няколко минути. Изпих си чая, но не можех да погледна храна. — Няма топла вода, за да се изкъпеш — рече тя. — Съжалявам.

— Ще го преживея — вече ме беше къпала два пъти. Веднъж тук, в Ямагата, когато още не знаех коя е. Тогава ми беше изтъркала гърба и ми беше масажирала слепоочията. Втория път бе в Инуяма, когато почти не можех да ходя. Споменът за преживяното нахлу в съзнанието ми.

Погледът й за миг срещна моя и аз разбрах, че мисли за същото. После извърна очи и рече тихо:

— Ще те оставя да поспиш.

Сложих кинжала си до постелята и се мушнах под завивките, без да си правя труда да се събличам. Мислех за онова, което ми бе казала Юки — за дарбите. Не смятах, че някога отново ще бъда щастлив така, както се бях чувствал в родното си селце Мино… но в Мино бях дете, а сега това селце бе унищожено и семейството ми — погубено. Знаех, че не бива да се вкопчвам в миналото. Бях дал съгласието си да се присъединя към Племето. Причината да ме искат толкова настоятелно бяха дарбите ми и само като един от Племето щях да се науча да развивам и да владея способностите, с които бях надарен.

Помислих си за Каеде, която бях оставил потънала в дълбок сън в Тераяма. Заля ме безнадеждност, последвана от примирение. Нямаше да я видя никога повече. Трябваше да я забравя. Градът около мен бавно се събуждаше. Най-накрая заспах, когато отвъд вратите вече просветляваше.

Събудих се внезапно от шума на хора и коне откъм улицата, зад стените на къщата. Светлината в помещението се бе променила, все едно слънцето бе преминало над покрива, но нямах никаква представа, колко бях спал. Отвън ядосан мъж крещеше нещо, а в отговор някаква жена се жалваше с нарастващо раздразнение. Долових основния смисъл на думите. Мъжете бяха хора на Араи, които ме издирваха от къща на къща.

Отметнах завивката и пипнешком потърсих ножа. Точно когато го взех, вратата се плъзна встрани. В стаята безмълвно влезе Кенджи. Фалшивата стена тутакси се затвори зад гърба му. Той ми хвърли бърз поглед, поклати глава и седна с кръстосани крака на пода в тясното пространство между постелята и стената.

Разпознах гласовете… тези мъже бяха съпровождали Араи в Тераяма. Чух Юки да успокоява ядосаната жена, предлагайки на мъжете питие с думите:

— Хей, не се карайте, вече всички сме на една и съща страна — говореше им тя. — Смятате ли, че ако Отори Такео беше тук, бихме могли да го скрием?

Мъжете пийнаха набързо и си тръгнаха. Щом стъпките им заглъхнаха, Кенджи изсумтя и ми хвърли един от пренебрежителните си погледи.

— Никой в Ямагата не може да се прави, че не е чувал за теб — каза той. — Смъртта на Шигеру го превърна в божество, а благодарение на Ийда ти стана герой. Хората са луди по тази история — после изсумтя и добави: — Гледай да не се главозамаеш. Ужасно е досадно. Сега Араи е издал заповед за повсеместното ти издирване. Приел е изчезването ти като лично оскърбление. За щастие лицето ти не е добре познато тук, но все пак ще трябва да променим външността ти — той огледа чертите ми навъсено. — Този поглед на Отори… ще трябва да го прикриваш.

Внезапен шум отвън го прекъсна. Фалшивата стена се отмести отново. В стаята влезе Кикута Котаро, следван от Акио — младежа, който бе участвал в залавянето ми в Инуяма. След тях се появи Юки, която носеше чай.

Учителят Кикута отвърна с кимване на поклона ми.

— Акио беше из града да чуе новини.

Младежът коленичи пред Кенджи и леко кимна към мен. Аз му отвърнах по същия начин. Когато ме бяха отвлекли в Инуяма, той и другите от Племето се бяха старали да ме задържат, без да ме нараняват. Аз обаче се бях съпротивявал яростно. Исках да го убия. Бях го ранил с ножа си. Върху лявата му ръка забелязах полузаздравял белег, все още червен и възпален. Почти не бяхме разговаряли помежду си — той ме бе порицал за липсата на подобаващи обноски и ме бе обвинил, че съм нарушил всички правила на Племето. Между нас нямаше особено доброжелателство. Сега, щом погледите ни се срещнаха, усетих враждебността му.