Лиан Хърн - Пророчеството

Скоро след това чух някой да приближава. Вратата се плъзна встрани и в стаята влезе жена. Носеше поднос с храна — ориз, мариновани зеленчуци, малко парче сушена риба и купичка супа. Тя коленичи и остави подноса на пода:

— Ето, хапни, сигурно си гладен.

Умирах от глад. От мириса на храната ми се зави свят. Нахвърлих й се като вълк. Жената седеше и ме наблюдаваше безмълвно, докато ядях.

— Значи ти си този, който толкова изтормози бедния ми съпруг — каза тя, докато лъсках купичката за последните зрънца ориз.

Съпругата на Кенджи. Вдигнах очи към нея и погледите ни се срещнаха. Лицето й бе гладко и бледо като неговото, с приликата, която много двойки добиват с годините през дългия си съвместен живот. Косите й бяха все още гъсти и черни, само с няколко бели нишки в средата на скалпа. Беше набита, масивна, с квадратни сръчни ръце с къси пръсти. Единственото, което си спомнях Кенджи да бе споменавал за нея, бе, че е добра готвачка, и наистина храната бе много вкусна. Казах й го и тя се усмихна. За миг разпознах в нея майката на Юки. Очите им бяха с еднаква форма и когато тя се усмихваше, добиваше същото изражение.

— Кой би си помислил, че ще се появиш след всичките тези години — продължи тя словоохотливо и майчински. — Познавах добре Исаму, баща ти. А за теб никой не знаеше нищо, докато не се случи онова с Шинтаро. Да чуеш и да надхитриш най-опасния наемен убиец в Трите провинции! Когато откриха, че Исаму е оставил син, фамилията Кикута бяха въодушевени. Както и всички ние. Че и с такива дарби!

Аз мълчах. Тя изглеждаше безобидна възрастна жена… но и Кенджи ми се бе сторил безобиден старец. Усетих в себе си едва доловимо ехо от недоверието, което бях изпитал, когато бях видял Кенджи за пръв път на улицата в Хаги. Опитах се да я преценя, без да ми личи, докато тя се бе втренчила в мен съвсем открито. Чувствах, че ме предизвиква по някакъв начин, но нямах намерение да откликвам, преди да разбера повече за нея и за уменията й. Вместо това попитах:

— Кой е убил баща ми?

— Така и не се разбра. Станало е години преди да знаем със сигурност, че е мъртъв. Бе успял да намери отдалечено място, където да се скрие.

— Някой от Племето ли е бил?

Това я разсмя, което пък ме ядоса.

— Кенджи каза, че нямаш доверие на никого. Не е лошо, но на мен можеш да се довериш.

— Също като на него — измърморих.

— Планът на Шигеру щеше да те убие — каза тя меко. — А за Кикута, за цялото Племе е изключително важно да те опазим. Да се открие подобно богатство от дарби в днешно време, е невероятна рядкост.

В отговор на тези нейни думи само изсумтях, опитвайки се да различа някакъв скрит смисъл зад ласкателството й. Тя наля чай и аз го изпих на един дъх. Главата ме болеше от задушната стая.

— Напрегнат си — рече тя, взе купичката от ръцете ми и я остави на подноса. Отмести го встрани и се приближи до мен. Коленичи зад гърба ми и започна да масажира врата и раменете ми. Пръстите й бяха силни, гъвкави и едновременно с това деликатни и чувствителни. Разтри гърба ми, а после ми нареди: — Затвори очи — и се зае с главата ми.

Чувството бе невероятно. Почти застенах на глас. Ръцете й сякаш имаха собствен живот. Поверих им се изцяло. После чух лекото плъзгане на вратата. Рязко отворих очи. Все още чувствах пръстите й по скалпа си, но вече бях сам в стаята. По гръбнака ми пробягаха тръпки. Жената на Кенджи изглеждаше безобидна, но вероятно имаше същите мощни способности както съпругът й или дъщеря й. Освен това бе отнесла ножа ми.

Нарекоха ме Минору, но почти никой не се обръщаше към мен с това име. Когато бяхме сами, Юки понякога ми казваше „Такео“, оставяйки думата да се отрони от устата й, все едно си поднасяше подарък. Акио ми говореше само на „ти“ и винаги с маниер, използван за обръщение към подчинен. Имаше това право. Беше по-старши от мен по години, обучение и знания, а и бях получил изрично нареждане да му се подчинявам. При все това ме дразнеше; не си бях дал сметка, до каква степен бях свикнал да се отнасят към мен с уважение като воин от фамилията Отори и наследник на Шигеру.

Обучението ми започна същия следобед. Не подозирах, че мускулите на ръцете ми могат да болят тъй силно. Дясната ми китка все още беше слаба от първия ми бой с Акио. В края на деня вече пулсираше болезнено. Започнахме с упражнения за пъргавост и ловкост на пръстите. Дори и с ранената си ръка Акио бе много по-бърз и сръчен от мен. Седяхме един срещу друг и за кой ли път той перваше ръцете ми, преди да успея да ги мръдна.