Лиан Хърн - Пророчеството

Котаро се обади:

— Казах ти, че съм първи братовчед на баща ти. Не ти казах обаче, че той бе по-възрастен от мен и след смъртта на дядо ни той щеше да стане господарят на рода. Акио ми е племенник и пряк наследник. Завръщането ти повдига въпроси за наследството и старшинството. Как ще ги разрешим, зависи от поведението ти през следващите месеци.

Беше ми нужно известно време, за да схвана какво искаше да ми каже.

— Акио е отгледан и възпитан в Племето — рекох бавно. — И знае всичко, което аз не знам. Като него сигурно са мнозина. Нямам желание да заемам неговото място или мястото на някой друг.

— Мнозина са, вярно е — отвърна Котаро, — и до един са по-покорни, по-добре обучени и по-заслужили от теб. Но никой не притежава дарбата на Кикута да чува колкото теб и никой друг освен теб не посмя да отиде сам в крепостта Ямагата.

Този епизод ми изглеждаше като част от минал живот. Почти не си спомнях порива, който ме бе тласнал да се покатеря в крепостта и да избавя, предавайки ги на смъртта, Скритите, които бяха затворени в кошове и провесени от крепостните стени — тогава за първи път бях отнел човешки живот. Щеше ми се изобщо да не го бях правил — ако не бях привлякъл по такъв драстичен начин вниманието на Племето върху себе си, може би те нямаше да ме вземат преди… преди… отърсих се от тези мисли. Нямаше смисъл безкрайно да се опитвам да разплитам нишките, които бяха изтъкали смъртта на Шигеру.

— При все това — продължи Котаро — трябва да знаеш, че не мога да се отнасям с теб по-различно, отколкото с останалите от твоето поколение. Не мога да имам любимци. Каквито и да са способностите ти, за нас те ще бъдат безполезни, ако не разполагаме и с готовността ти да ни се подчиняваш. Излишно е да ти напомням, че вече си ми дал дума да се подчиняваш. Ще останеш в тази къща още седмица. Забранено ти е да излизаш навън или да уведомяваш когото и да било, че си тук. През тази седмица трябва да научиш достатъчно, за да минеш за жонгльор. Двамата с теб ще се срещнем в Мацуе в началото на зимата. От теб зависи да преминеш обучението в пълно подчинение.

— Кой знае кога ще те видя отново — обади се Кенджи с обичайната смесица от обич и раздразнение. — Работата ми с теб приключи — продължи той. — Намерих те, обучих те, опазих те жив по някакъв начин и те върнах на Племето. Акио ще ти се види по-суров от мен — той се усмихна, показвайки празнините между зъбите си. — Но Юки ще те пази и ще се грижи за теб.

От начина, по който го каза, лицето ми пламна. Двамата с Юки не бяхме сторили нищо, дори не се бяхме докосвали, но помежду ни съществуваше привличане и явно Кенджи го знаеше.

И двамата учители се усмихваха, когато станаха и ме прегърнаха. Кенджи ме цапна по главата.

— Да правиш каквото ти се казва! — нареди той. — И да се научиш да жонглираш.

Щеше ми се двамата с Кенджи да можехме да поговорим насаме. Между нас имаше още толкова неразрешени неща. И все пак може би беше по-добре да се сбогува с мен, все едно наистина бе моят грижовен учител, от когото бях взел необходимото, и сега просто трябваше да продължа напред. Освен това, както ми предстоеше да науча, в Племето не пилееха време по миналото и предпочитаха да избягват сблъсъците с него.

След като си тръгнаха, стаята ми се стори по-мрачна от всякога, задушна и потискаща. Долавях през стаите шума от заминаването им. Те не бяха по обстойната подготовка и дългите сбогувания като повечето пътуващи. Кенджи и Котаро просто излязоха през портата, носейки в ръце всичко, от което се нуждаеха по пътя — по един лек платнен вързоп, запасен чифт сандали и няколко оризови питки с кисели сливи. Разсъждавах за тях и за пътищата, които вероятно бяха изминали, прекосявайки надлъж и нашир Трите провинции, следвайки огромната мрежа, далеч надхвърляща представите ми, която Племето бе изплело по села и градове. Където и да отидеха, щяха да намерят роднини; никога нямаше да останат без подкрепа или закрила.

Чух Юки да казва, че ще повърви с тях до моста, а после — и гласа на жената, която се бе ядосала на войниците, да й отговаря:

— Пазете се — викна тя подире им.

Стъпките заглъхнаха надолу по улицата.

Стаята стана още по-потискаща и самотна. Не можех да си представя да бъда затворен тук цяла седмица. Почти без да осъзнавам действията си, вече замислях как да се измъкна. Не да избягам. Бях се примирил, че ще остана в Племето. Просто да изляза. Хем отново да видя Ямагата през нощта, хем да проверя дали ще успея.