Лиан Хърн - Пророчеството

Тъй като по рождение бе по-сръчна с лявата ръка, тя пое четчицата с нея, но виждайки недоволната му гримаса, я премести в дясната. А това означаваше, както винаги, че трябва да вложи повече усилия в работата си. Започна да пише отчетливо, имитирайки движенията на неговата ръка. Той дълго съзерцава резултата и накрая заяви:

— Пишеш като мъж.

— Отнасяй се с мен така, все едно наистина съм — рече тя. Усети погледа му върху себе си и вдигна очи, за да срещне неговите.

Той се бе втренчил в нея, все едно я виждаше за пръв път; тя го изпълваше с тревога и в същото време го интригуваше, сякаш бе някакво екзотично животно.

— Би било любопитно — рече той — да видим дали едно момиче може да бъде обучено като момче. След като нямам син, а и вече не бих могъл да имам…

Гласът му заглъхна и той се втренчи в далечината с невиждащи очи. Това бе единственият път, в който загатна, макар и бегло, за смъртта на майка й.

От този момент нататък баща й се зае да я научи на всичко, което тя вече щеше да знае, ако бе родена мъжка рожба. Аяме не криеше неодобрението си; такова бе отношението и на повечето от останалите, както и на мъжете, особено на Шоджи, но Каеде не им обръщаше внимание. Тя учеше бързо, макар че голяма част от вече усвоеното я изпълваше с отчаяние.

— Всичко, което баща ми казва, цели да ми покаже защо мъжете управляват света — оплакваше се тя на Шизука. — Всеки текст, всеки закон обяснява и оправдава тяхното господство.

— Така е устроен светът — отвърна Шизука.

Беше нощ и двете си шепнеха, легнали една до друга. Аи, Хана и другите жени спяха в съседната стая. Нощният мрак навън бе студен и безмълвен.

— Не всички смятат така. Може би съществуват други страни, в които нещата са по различен начин. Дори и тук има хора, които дръзват да изповядват други убеждения. Владетелката Маруяма например… — Каеде добави почти беззвучно: — Скритите…

— Ти пък какво знаеш за Скритите — каза Шизука и се засмя тихо.

— Ти ми разказва за тях. Беше преди много време, първия път, когато дойде при мен в замъка на Ногучи. Каза ми, че според вярата им всички са създадени равни от техния Бог. Спомням си, че тогава ви взех за луди — и теб, и тях. Но сега, когато вече знам, че дори Просветленият говори лошо за жените… или поне неговите свещеници и монаси… това ме кара да се замисля защо трябва да е така…

— А ти какво очакваш? — попита Шизука. — Мъжете пишат историята и свещените текстове. Дори поезията. Не можеш да промениш начина, по който е устроен светът. Трябва да се научиш как да се справяш в него.

— Има и жени писателки — каза Каеде. — Помня някои техни истории, които съм чувала в имението на Ногучи. Но татко казва, че не бива да ги чета, че ще покварят съзнанието ми.

Понякога си мислеше, че баща й нарочно подбира за нея четива, в които се казват такива груби неща за жените, после пък взе да се съмнява, че изобщо има други произведения. Особено не й се нравеше Конфуций, когото баща й обожаваше. Един следобед точно изписваше някои мисли на мъдреца под диктовката на баща си, когато пристигна посетител.

През нощта времето се бе променило. Въздухът бе станал влажен и мразовит. Над долините се стелеше мъгла, примесена с дим. В градината тежките цветове на последните хризантеми бяха клюмнали от влагата. Последните няколко седмици жените бяха заети да приготвят зимните одежди и Каеде бе благодарна за подплатените дрехи, които носеше под робите си. От дългото седене, докато четеше и пишеше, ръцете и краката й изстиваха. Скоро трябваше да се разпореди за мангали с дървени въглища… страхуваше се от настъпващата зима, за която все още бяха тъй неподготвени.

Аяме дотърча до прага и съобщи с глас, в който се долавяше тревога:

— Владетелят Фудживара е тук, господарю!

Каеде каза:

— Ще ви оставя — след което пусна четчицата и се изправи.

— Не, остани. За него ще е забавно да те види. И бездруго е дошъл да научи какви вести си донесла от Източната провинция — баща й отиде до вратата и прекрачи прага навън, за да посрещне своя гост. Обърна се, кимна на Каеде и падна на колене.

Дворът бе изпълнен с мъже на коне и други помощници. Владетелят Фудживара тъкмо слизаше от един паланкин, оставен на земята до грамадна каменна плоча, която бе пренесена в градината специално за целта — Каеде си спомняше този ден от детските си години у дома. За момент се почуди как някой може да пътува така по свой избор, и изпита чувство за вина заради скритата надежда, че гостите може да си носят собствена храна. После се отпусна на колене, когато един от прислужниците отвърза сандалите на благородника, който ги изу и влезе в къщата.