Лиан Хърн - Пророчеството

— Хубав кон — рече той, докато извеждаше Раку и го оседлаваше.

— Подарък ми е от сина на владетеля Отори — каза Каеде, галейки шията на животното.

Амано засия:

— Конете на Отори са прочути със своята издръжливост и интелигентност. Говори се, че ги отглеждат и пасат във водните ливади и че са чеда на речния дух. С ваше позволение ще му пуснем нашите кобили и следващата година ще се сдобием с истински породисти жребчета.

Понрави й се откритият начин, по който момъкът се обръщаше към нея и обсъждаше подобни неща. Състоянието на конюшните бе значително по-добро от останалата собственост. Бяха чисти и добре поддържани, макар че освен Раку, личния дорест жребец на Амано и четирите коня, собственост на Кондо и хората му, имаше само още три бойни коня — стари и грохнали, единият от които даже куц. На стрехите бяха закрепени конски черепи и вятърът стенеше през зейналите очни кухини. Тя знаеше, че са сложени там, за да закрилят и да успокояват животните в конюшните, но в момента броят на мъртвите надхвърляше оцелелите.

— Да, трябва да имаме повече коне — съгласи се тя. — С колко кобили разполагаме?

— Останали са само две-три.

— Можем ли да се сдобием с още няколко до началото на зимата?

Той помръкна.

— Войната, гладът… тази година бе пагубна за Ширакава.

— Време е да погледна истината в очи… — промълви тя.

Раку бе вирнал глава с щръкнали напред уши. Сякаш наблюдаваше и слушаше. Щом Каеде го доближи, той изцвили тихо, но продължи да се взира в далечината.

— Тъгува за някого… вероятно за господаря си — рече Амано. — Но вие не се безпокойте. Ще свикне с нас и ще го превъзмогне.

Тя потупа бледосивия врат на коня. „И аз тъгувам за твоя господар“, прошепна тя беззвучно. Усети как връзката между нея и жребеца се засилваше.

Всяка сутрин яхваше Раку и поемаше с него навън да изследва своето владение, придружавана от Кондо и Амано. След няколко дни на портата се появи старец, когото прислужниците посрещнаха със сълзи на радост. Това бе Шоджи Кийоши — главният васал на баща й, за когото се знаеше, че е ранен, и дори имаше опасения, че е мъртъв. Неговите познания за имението, за селата наоколо и за земеделските стопани бяха незаменими. Каеде бързо си даде сметка, че той може да й каже голяма част от онова, което искаше да научи. Първоначално той се шегуваше с нея, защото му се струваше странно и дори леко комично едно момиче да проявява подобни интереси, но нейната схватливост и памет го изненадаха. Постепенно започна да обсъжда с нея съществуващите проблеми и да й дава съвети. Въпреки постоянното чувство, че възрастният човек не я одобрява, Каеде доби увереност, че може да му се довери.

Баща й не проявяваше особен интерес към ежедневното поддържане на имението и Каеде взе да подозира, че е бил немарлив и дори несправедлив, макар че подобни мисли изглеждаха като проява на неуважение към него. Той запълваше дните си с четене и писане в личните си помещения. Всеки следобед тя го навестяваше, сядаше край него и го наблюдаваше търпеливо. Той прекарваше значително време втренчен в градината, без да казва нито дума, докато Аяме и прислужниците се трудеха неуморно в нея, и само понякога измърморваше нещо на себе си, оплаквайки се от сполетялата го окаяна участ.

Каеде го помоли да я обучава като син и наследник, но той отказа да я възприеме сериозно.

— Ха! Една съпруга трябва да бъде покорна и ако е възможно — красива. Мъжете не обичат жени, които мислят като тях…

— Но така винаги биха имали с кого да разговарят — възрази тя.

— Мъжете не разговарят със съпругите си, а помежду си — отвърна той рязко. — А ти и бездруго нямаш съпруг. По-добре използвай времето си да се омъжиш отново.

— За никого няма да се омъжвам! — отвърна рязко Каеде. — Затова трябва да уча. Всичко, което би правил за мен един съпруг, сега трябва да върша сама!

— Разбира се, че ще се омъжиш — възрази той. — Все нещо ще се уреди — но за нейно облекчение не направи повече усилия в тази посока.

Каеде продължи да го посещава всеки ден. Коленичила до него, наблюдаваше как приготвя мастилото и четките, след което следеше всяка нанесена от него чертица. Тя владееше плавното четмо и писмо, на което бяха обучавани жените, но баща й пишеше на характерния за мъжете език, в който йероглифите бяха непроницаеми и неподатливи като затворнически решетки. Затова сега го наблюдаваше търпеливо, докато един ден той й подаде четката и поиска от нея да напише йероглифите за мъж , жена и дете .