Лиан Хърн - Пророчеството

— Господарке Отори!

Шизука отиде до вратата и размени няколко думи с него.

— Кажи му да се качи — обади се Каеде.

Кондо стъпи на дървения под и коленичи на прага. Каеде забеляза бързия поглед, с който обходи стаята, и само за миг прецени разположението на къщата и хората в нея. Заговори на нея, а не на баща й:

— Успях да взема малко храна от селото. Избрах мъжете, за които помолихте. Появи се един момък — Амано Тензо — и пое грижата за конете. Ще се разпоредя хората да получат нещо за ядене и ще сложа пазачи за през нощта.

— Благодаря ти. Ще говорим утре сутринта.

Кондо се поклони повторно и напусна безмълвно.

— Кой е този? — попита баща й. — Защо не се обърна към мен за мнение или разрешение?

— Той работи за мен — отвърна Каеде.

— Ако е от хората на Араи, не го ща в тази къща!

— Казах, че работи за мен — търпението й бе на изчерпване. — Сега сме в съюз с владетеля Араи, който държи под контрол по-голямата част от Трите провинции. Той е нашият върховен господар. Трябва да го приемеш, татко. Ийда е мъртъв и всичко вече е различно.

— Това означава ли, че дъщерите могат да говорят на бащите си по този начин?

— Аяме — рече Каеде, — отведи баща ми в стаята му. Тази вечер ще яде там — при тези думи баща й запротестира шумно. За първи път в живота си тя му повиши тон: — Татко, уморена съм. Ще говорим утре — Аяме й хвърли поглед, който тя предпочете да подмине. — Прави каквото ти казвам — нареди й Каеде хладно и миг по-късно възрастната жена покорно изведе баща й.

— Трябва да хапнете, господарке — каза Шизука. — Седнете, сега ще ви донеса нещо.

— Погрижи се всички да са сити — нареди Каеде. — А сега затвори капаците.

По-късно тя лежеше, заслушана в дъжда. Семейството й, прислугата и хората й имаха покрив над главата си, бяха нахранени някак и се намираха в безопасност, ако можеше да се вярва на Кондо. Тя остави събитията от деня да се изредят в мислите й, както и проблемите, с които щеше да й се наложи да се справи — баща й, Хана, занемареното имение Ширакава, спорното владение Маруяма — как щеше да заяви претенциите си и да запази онова, което й принадлежеше? „Само ако бях мъж, помисли си тя. Колко лесно щеше да бъде всичко. Ако бях татков син, какво ли не би сторил за мен!“

Тя знаеше, че притежава безпощадността на мъж. Все още заложница в имението на Ногучи, бе намушкала онзи пазач, без да се замисли, но Ийда бе убила съвсем съзнателно. И по-скоро отново би отнела човешки живот, отколкото да позволи някой мъж да я смаже. Мислите й се понесоха към владетелката Маруяма. „Щеше ми се да ви познавам по-добре. Съжалявам, че нямах възможност да науча повече от вас. Съжалявам за болката, която ви причиних. Само ако можехме да си поговорим свободно!“ Имаше чувството, че вижда пред себе си красивото й лице и отново чува гласа й: „Поверявам ти земята и хората си. Грижи се добре за тях!“

„Ще го сторя, обеща тя. Ще се науча как.“ Посредственото й образование я потискаше, но за това имаше лек. Реши, че ще разбере как да управлява имението, как да разговаря със селяните, как да обучава мъже и да води битки — всичко, на което един син започва да се учи още от раждането си. „Татко ще трябва да ме обучи, помисли си. Това ще му предостави възможност да мисли и за нещо друго, не само за себе си.“

Прониза я болезнено чувство — страх или срам, или може би смесица от двете. В какво се превръщаше? Не се ли държеше странно? Нима бе омагьосана или прокълната? Със сигурност никоя жена не би разсъждавала по нейния начин в такъв момент. Освен владетелката Маруяма. Вкопчена в спасителното въже на собственото си обещание към покойната родственица, накрая потъна в сън.

На следващия ден се сбогува с хората на Араи, подтиквайки ги да тръгнат колкото се може по-скоро. Те бяха доволни, че си заминават, обзети от нетърпение да се включат отново в решаващите събития на Изток преди началото на зимата. Каеде също копнееше да се раздели с тях от страх, че не може да си позволи да ги храни нито ден повече. После даде нареждания на прислужниците да започнат да почистват къщата и да оправят пораженията от бурите в градината. Обзета от срам, Аяме й призна, че не могат да наемат работници, защото няма с какво да им платят. По-голямата част от състоянието на клана Ширакава, както и всички пари, бяха загубени.

— Тогава трябва да направим каквото можем със собствени сили — заяви Каеде и щом работата започна, отиде в конюшните, придружена от Кондо.

Един момък я поздрави с уважение, което не бе в състояние да скрие възторга му. Това бе Амано Тензо, който бе придружавал баща й до имението на Ногучи и когото тя познаваше, откакто те двамата бяха още деца. Сега бе около двайсетгодишен.