Лиан Хърн - Пророчеството

— Иди и подбери хората, на които смяташ, че можеш да имаш доверие — нареди тя. — Виж колко зоб има за конете и дали мястото в оборите е достатъчно за подслон.

— Господарке Отори — отвърна той и Каеде отново си помисли, че долавя в гласа му скрита ирония. Запита се доколко Кондо бе наясно с истината и каква част от нея му бе разкрила Шизука.

След няколко минути Аи се върна, хвана ръката на Каеде и попита:

— Да кажа ли на татко?

— Къде е той? Какво е състоянието му? Ранен ли е?

— Само леко. Но не е от раната… смъртта на мама, загубата на толкова хора… понякога сякаш не е на себе си и като че ли не знае къде се намира. Разговаря с призраци и привидения.

— Защо не си е отнел живота?

— Първоначално, когато го донесоха, искаше… — гласът на Аи секна и тя се разрида. — Аз му попречих. Бях толкова слаба. Двете с Хана се вкопчихме в него и го умолявахме да не ни изоставя. Аз му прибрах оръжията — тя извърна набразденото си от сълзи лице към Каеде: — Вината е моя. Трябваше да имам повече смелост. Трябваше да му помогна да умре и после да убия себе си и Хана, както подобава да стори дъщерята на един воин. Но не можах. Нямах сили да отнема живота й, нито да я оставя сама. Затова живеем в срам и това подлудява татко.

Каеде си помисли: „Аз също трябваше да се самоубия, когато разбрах, че владетелят Шигеру е станал жертва на предателство. Но не го сторих. Вместо това убих Ийда.“ Тя докосна страната на Аи и усети влагата от сълзите й.

— Прости ми — прошепна Аи. — Проявих такава слабост.

— Не — отвърна Каеде. — Защо трябва да умираш? — сестра й бе едва тринайсетгодишна, не бе извършила никакво престъпление. — Защо която и да е от нас да избира смъртта? — продължи тя. — Напротив, ще живеем. Къде е Хана?

— Пратих я в гората с жените.

Каеде почти никога не бе изпитвала състрадание. Сега то избликна в нея болезнено като скръбта. Спомни си как й се бе явила Бялата богиня. Всемилостивата я бе утешила, бе й дала дума, че Такео ще се върне при нея. Но наред с обещанието си бе изискала от нея да почувства състрадание, да остане жива и да се погрижи за сестрите си и за хората си, за нероденото си дете. Чу как отвън Кондо с рязък глас дава заповеди и как мъжете се провикват в отговор. Изцвили кон, отвърна му друг. Дъждът се беше усилил и барабанеше в ритъм, който й се стори познат.

— Трябва да видя татко — рече тя. — После ще нахраним мъжете. Можем ли да разчитаме на помощ от околните села?

— Точно преди мама да умре, земеделците пратиха делегация. Оплакваха се от данъците върху оризовия добив, от състоянието на дигите и нивите, от загубите на реколта. Татко се вбеси. Дори отказа да разговаря с тях. Аяме ги убеди да ни оставят на мира, защото мама е тежко болна. Оттогава всичко се обърка. Селяните се страхуват от татко… казват, че е прокълнат.

— А съседите ни?

— Наблизо е владетелят Фудживара. Преди време идваше да навестява татко, макар и рядко.

— Не си го спомням. Що за човек е?

— Странен. Доста елегантен и сдържан. Говорят, че е от много знатно потекло и че навремето е живял в столицата.

— В Инуяма?

— Не, в истинската столица, където живее императорът.

— Значи е благородник?

— Предполагам. Говори по различен начин от местните. Почти не го разбирам. Изглежда много начетен. Татко обичаше да разговарят за история и класиците.

— Добре, ако пак навести татко, може би ще го помоля за съвет.

Каеде замълча за момент. Бореше се с умората си. Краката я боляха, чувстваше тежест в корема. Копнееше да легне и да поспи. Някъде дълбоко в себе си изпитваше вина, че не скърби особено. Не че не страдаше заради смъртта на майка си и унижението на баща си, но душата й не можеше да поеме повече скръб, нито й бяха останали сили да й се отдаде.

Огледа стаята. Дори в здрача успя да различи, че постелките са стари, че стените са с петна от влага, че преградите са прокъсани. Аи проследи погледа й.

— Срам ме е — прошепна тя. — Има толкова много работа, а пък аз не знам как да я свърша.

— А как беше едно време — рече Каеде. — Всичко тук грееше!

— Заради мама — каза Аи, полагайки усилие да не се разридае отново.

— Пак ще го направим така — обеща й Каеде.

Внезапно откъм кухнята до тях долетяха мелодични звуци — някой пееше. Каеде разпозна гласа на Шизука и песента — беше я чула, когато се бяха срещнали за пръв път — любовна балада за селцето и бора.

„Как има смелостта да пее сега?“, помисли си тя и в този момент в стаята влезе Шизука. Носеше две лампи.