Лиан Хърн - Пророчеството

Дългоръкия тикна юздата в ръцете на един от пешаците и изваждайки меча си, застана пред Каеде. Шизука ги последва. Събуха сандалите си на верандата и влязоха, но мирисът на къщата й се стори напълно непознат. Това бе нечий чужд дом. Доловил внезапно движение вътре, Дългоръкия се хвърли напред в сумрака. Последва стъписан момичешки вик. Мъжът дръпна девойката на верандата.

— Пусни я! — нареди Каеде гневно. — Как смееш да я докосваш?

— Той само ви охранява — измърмори Шизука, но Каеде не слушаше.

Тя пристъпи към девойката, хвана я за ръцете и се втренчи в лицето й. Беше почти на нейната височина, с нежно лице и светлокафявите очи на баща й.

— Аи? Аз съм сестра ти Каеде. Не ме ли помниш?

Момичето се втренчи в нея. Очите му се напълниха със сълзи.

— Сестричке? Наистина ли си ти? За момент срещу светлината… помислих те за майка…

Каеде я прегърна, усещайки как собствените й очи плувнаха в сълзи.

— Починала е, нали?

— Преди около два месеца. Последните й думи бяха за теб. Копнееше да те види, но новината за брака ти й донесе покой — гласът на Аи секна и тя се отскубна от прегръдката на Каеде. — Защо си тук? Къде е съпругът ти?

— Нямахте ли вести от Инуяма?

— Тази година ни връхлетяха страшни тайфуни. Много хора умряха, реколтата беше съсипана. Научихме съвсем малко… само неясни слухове за бунт, за война. След последната буря оттук профуча някаква войска, но нито разбрахме с кого се бият, нито защо.

— Армията на Араи?

— Бяха Сейшуу от Маруяма и от Юг. Възнамеряваха да се присъединят към владетеля Араи срещу клана Тохан. Татко беше бесен, защото се смяташе за съюзник на владетеля Ийда. Искаше да им попречи да минат оттук. Пресрещна ги близо до Свещените пещери. Те се опитаха да преговарят с него, но той ги нападна.

— Татко се е сражавал с тях? Мъртъв ли е?

— Не, победиха го, разбира се, и повечето от хората му бяха убити, но той оцеля. Смята Араи за предател, жаден за власт. Все пак той е положил клетва за вярност към Ногучи, когато са те пратили при тях като заложница.

— Ногучи са разбити и аз вече не съм тяхна заложница. Сключих съюз с Араи — каза Каеде.

Очите на сестра й се разшириха.

— Нищо не разбирам. Съвсем нищо — тя сякаш едва сега забеляза Шизука и мъжете отвън. Махна безпомощно с ръка. — Прости ми, сигурно си изморена. Идваш от дълъг път. Хората ти вероятно са гладни — тя се намръщи и внезапно придоби вид на объркано дете. — Какво да направя? — прошепна. — Почти няма какво да ви предложим.

— Къде са прислужниците?

— Пратих ги да се скрият в гората, когато чухме конете. Мисля, че ще се върнат едва привечер.

— Шизука — рече Каеде. — Иди в кухнята и виж какво има. Приготви храна и чай за мъжете. Могат да отдъхнат тук тази вечер. Нужни са ми поне десетина, които да останат с мен — тя посочи Дългоръкия. — Нека той ги подбере. Другите трябва да се върнат в Инуяма. Ако навредят по какъвто и да било начин на моите хора или на собствеността ми, ще заплатят с живота си.

Шизука се поклони.

— Да, господарке.

— Ела, ще те заведа — каза Аи и тръгна пред Шизука към задната част на къщата.

— Как се казваш? — обърна се Каеде към Дългоръкия.

Той коленичи пред нея.

— Кондо, господарке.

— От хората на Араи ли си?

— Майка ми беше от клана Сейшуу. Баща ми, ако ми позволите да ви се доверя, беше от Племето. Сражавах се с хората на Араи при Кушимото и бях поканен да отида на служба при него.

Тя сведе поглед към него. Дългоръкия не беше в първа младост. Косите му бяха посребрени, а кожата на врата му — набраздена от бръчки. Запита се какво ли е било миналото му, какво ли е вършил за Племето и доколко можеше да му има доверие. Но й беше нужен човек, който да се оправя с войниците и конете, както и да брани къщата; Кондо бе спасил Шизука, хората на Араи се страхуваха от него и го уважаваха, а и той притежаваше бойните умения, които тя изискваше.

— Вероятно ще имам нужда от помощта ти за няколко седмици — рече тя. — Може ли да разчитам на теб?

Той вдигна поглед към нея. Сгъстяващият се здрач й попречи да види добре изражението му. Мъжът се усмихна и белите му зъби проблеснаха в мрака. Когато заговори, в гласа му прозвучаха искреност и дори преданост.

— Господарката Отори може да разчита на мен, докогато реши.

— Тогава се закълни — рече тя, усещайки как се изчервява, докато заявяваше власт, която не бе сигурна, че притежава.

За момент бръчките около очите му се свиха. Той опря чело в рогозката и се закле във вярност към нея и семейството й, но тя си помисли, че долавя в гласа му нотка на ирония. „Членовете на Племето никога не са искрени, рече си тя усещайки че я побиват тръпки. Освен това се подкрепят само помежду си.“