Лиан Хърн - Пророчеството

Усмивката изчезна от лицето на командира. Той направи крачка напред. В този момент ме облада див импулс — да се предам, да се оставя на милостта на Араи, да избягам от Племето, преди да е станало прекалено късно.

Акио сякаш полетя към мен.

— Идиот! — изкрещя той и ме зашлеви през ухото. — Баща ни ще се обърне в гроба!

Още щом замахна към мен, знаех, че фалшивата ми личност ще остане неразкрита. Би било немислимо един актьор да удари воин от клана Отори. Ударът отново ме превърна в Минору, така както нищо друго не би го сторило.

— Прости ми, братко — рекох хрисимо, вдигайки от земята топките и дъсчицата; продължих да ги въртя във въздуха, докато накрая командирът се разсмя и ни махна да минаваме.

— Елате да ни гледате довечера! — викна Кейко на войниците.

— Добре, до довечера — викнаха те в отговор.

Казуо запя отново. Юки заби барабана. Аз подхвърлих дъсчицата към Акио и прибрах топките. Бяха потъмнели от кръв. Хванах дръжките на колата. Бариерата се вдигна и ние поехме към селото отвъд.

В този последен ден от пътуването на Каеде към дома на родителите й небето бе ясносиньо, а въздухът — хладен и прозрачен като изворна вода. Лека мъгла се стелеше в долините и над реката, посребрявайки паяжините и ластарите на дивия повет. Но точно преди пладне времето започна да се променя. От северозапад по небето плъзнаха облаци, излезе вятър. Смрачи се рано и привечер заваля дъжд.

Оризовите ниви, зеленчуковите градини и овошките бяха силно засегнати от бурите. Селата изглеждаха полупразни и малкото хора наоколо я посрещаха с втренчени погледи и навъсени лица. Покланяха се само когато стражите ги заплашваха, и то с неохота. Каеде нямаше представа, дали я разпознаваха; не желаеше да се бави сред тях, но не можеше да си обясни защо изпочупените стобори не бяха поправени, защо мъжете не работеха на нивите, за да спасят каквото можеше от реколтата, защо никой не си правеше труда да премете, да разчисти или да отстрани повредите.

Сърцето й току замираше в предчувствие за нещо лошо, а после в миг завързваше, блъскаше лудо в гърдите й от вълнение и страх. Оставащото разстояние й се струваше безкрайно; едновременно с това равномерният ход на конете го стапяше твърде бързо. Повече от всичко се страхуваше какво ще завари у дома.

Пред очите й се редяха картини, които й се струваха познати, и тогава сърцето й се качваше в гърлото, но когато накрая стигнаха до опасаната със зид градина и портата към дома на родителите й, тя не можа да ги познае. Нима това бе къщата, където бе живяла? Беше тъй малка; дори не беше укрепена и охранявана. Портата зееше широко отворена. Щом Раку престъпи през нея, Каеде не можа да се сдържи и ахна.

Шизука вече бе слязла от коня. Вдигна поглед към нея и попита:

— Какво има, господарке?

— Градината! — възкликна Каеде. — Какво се е случило с нея?

Навсякъде личаха пораженията от свирепите бури. Напряко през потока се бе прострял изкоренен бор. При падането си бе съборил и строшил близкия каменен фенер. В съзнанието й проблесна внезапен спомен — фенерът, току-що закрепен, свети; вечер е, празникът на мъртвите, запалена лампа се носи надолу по потока, майчината ръка гали косите й.

Тя се взря недоумяваща в съсипаната градина. Това не бяха само последствията от бурята. Очевидно месеци наред никой тук не бе полагал грижи за храстите или мъха, не бе почиствал езерцата и не бе подрязвал дърветата. Нима това бе нейната къща — едно от главните имения в Западната провинция? Какво бе станало със силния някога клан Ширакава?

Конят наведе глава и я потърка в предния си крак. Изцвили, нетърпелив и уморен, в очакване, след като бяха спрели, да го разседлаят и нахранят.

— Къде са пазачите? — попита Каеде озадачена. — Къде са всички?

Мъжът, когото бе нарекла Белега — капитанът на ескорта — отиде яздейки до верандата, приведе се напред и извика:

— Хей, има ли някой вътре?

— Не влизай — викна му тя. — Изчакай ме. Аз ще вляза първа.

Дългоръкия стоеше до Раку и държеше юздите. Каеде се плъзна по гърба на коня в ръцете на Шизука. Дъждът бе намалял и сега само леко ръмеше, обсипвайки косите и дрехите им с блестящи капчици. В градината се стелеше тежка миризма на влага и гнилоч, на кисела почва и окапали листа. Каеде усети как образът на светлия дом от детството, съхраняван грижливо в сърцето й през тези дълги осем години, изведнъж става непоносимо ярък и после изчезва завинаги.