Лиан Хърн - Пророчеството

— Никой друг не е живял моя живот.

— Сега си един от Племето. Опитай се да се държиш подобаващо — тя извади малка торбичка изпод ръкава си и ми я подаде. — Ето. Акио каза да ти ги дам.

Отворих я, опипах съдържанието й и го изсипах. На пода паднаха пет жонгльорски топки, гладки и твърди, увити в оризова слама. Колкото и да мразех жонглирането, нямаше как да не ги вдигна. После се изправих, с три в дясната ръка и две в лявата. Усещането за топките, както и одеждите на пътуващ актьор вече ме бяха превърнали в някой друг.

— Ти си Минору — каза Юки. — Получил си тези топки от баща си. Акио е твоят по-голям брат, аз съм ти сестра.

— Не си приличаме особено — отбелязах, подхвърляйки топките във въздуха.

— Ще си заприличаме — отвърна Юки. — Татко ми каза, че си можел донякъде да променяш чертите си.

— Какво е станало с баща ни? — топките се издигаха и падаха, въртяха се, описвайки кръг, фонтан…

— Починал е.

— Много удобно.

Тя не ми обърна внимание.

— Пътуваме за Мацуе, за есенния фестивал. Ще ни трябват пет-шест дни, в зависимост от времето. Все още има хора на Араи, които обикалят града да те търсят, но като цяло издирването тук е приключило. Той вече е тръгнал за Инуяма. Ние пътуваме в обратна посока. За през нощта разполагаме с къщи, където ни е подсигурен безопасен подслон. Но пътят не принадлежи на никого. Ако срещнем патрули, ще трябва да удостовериш самоличността си.

Аз изпуснах една от топките и се наведох да я взема.

— Не ти е позволено да ги изпускаш — рече Юки. — Никой на твоята възраст не го прави. Баща ми каза освен това, че умееш добре да се превъплъщаваш. Не ни излагай на опасност.

Излязохме през задния вход. Съпругата на Кенджи дойде да ни изпрати. Огледа ме внимателно и провери косите и дрехите ми.

— Надявам се да се видим отново — рече, — но като знам колко безразсъден си, едва ли ще се случи.

Аз й се поклоних безмълвно. Акио вече беше в двора с ръчна кола, подобна на онази, в която ме бяха напъхали в Инуяма. Нареди ми да се кача и аз се подчиних, озовавайки се притиснат между декори и костюми. Юки ми подаде ножа. Бях доволен да си го получа обратно. Побързах да го скрия между дрехите си.

Акио хвана дръжките на колата, повдигна я леко и забута напред. Подрусвах се през града в полумрак, вслушвах се в звуците му и в разговора на актьорите. Разпознах гласа на Кейко — другото момиче от Инуяма. С нас имаше и още един мъж — бях чувал гласа му в къщата, но не знаех как изглежда.

Когато и последните къщи останаха далеч зад гърба ни, Акио спря, отвори страничната вратичка на колата и ми нареди да сляза. Беше някъде към втората половина от часа на козата 6 6 От 13,00 до 15,00 часа. — Б.пр. и все още твърде топло въпреки началото на есента. Акио лъщеше от пот. Беше съблякъл повечето от дрехите си, за да бута по-лесно. Видях колко силно е тялото му. Беше по-висок от мен и много по-мускулест. Отиде да пие вода на потока покрай пътя, след което намокри главата си и наплиска лицето си. Юки, Кейко и по-възрастният мъж бяха клекнали отстрани на пътя. Трудно бих разпознал когото и да е от тримата. Те се бяха преобразили в трупа актьори, които изкарваха несигурната си прехрана, пътувайки от град на град, и съществуваха благодарение на собствената си находчивост и таланти, винаги на ръба на глада или престъплението.

Мъжът ми се усмихна, разкривайки оределите си зъби. Лицето му бе мършаво, изразително и малко зловещо. Кейко не ми обърна внимание. И тя като Акио имаше полузаздравели белези на едната си ръка от моя нож.

Поех дълбоко въздух. Макар и горещо, бе неизразимо по-добре, отколкото в стаята, в която бях затворен, и вътре в задушната кола. Зад нас се намираше град Ямагата, чиято крепост се открояваше с белотата си на фона на планината, все още потънала в пищна зеленина, тук-таме с ярки цветни петна, където листата бяха почнали да жълтеят. Оризовите ниви също вече светлееха в златисто. Наближаваше времето за събиране на реколтата. На югозапад виждах стръмния склон на Тераяма, но покривите на храма бяха скрити зад короните на кедровите дървета. Отвъд се простираха един зад друг планински хребети, които синееха в далечината и искряха на следобедната мараня. Безмълвно се сбогувах с Шигеру, обзет от неохота да поема в друга посока и да прекъсна последната си връзка с него и с живота си като един от клана Отори.

Акио ме тупна по рамото.

— Престани да блееш като малоумен — рече. Говореше по различен начин — някак недодялано и грубовато. — Твой ред е да буташ.