Лиан Хърн - Пророчеството

До настъпването на вечерта вече изпитвах неистова омраза към тази кола. Беше тежка и неудобна, правеше пришки на ръцете и напрягаше болезнено гърба. Беше изнурително да се дърпа нагоре по баира, тъй като колелетата засядаха в дупки и неравности и трябваше всички заедно да я избутваме, но да се удържа надолу по склона, беше още по-тежко. С радост бих пуснал дръжките и бих я оставил да се забие в гората. С копнеж си помислих за коня ми Раку.

По-възрастният мъж — казваше се Казуо — вървеше редом с мен, помагаше ми да овладея новия изговор и ме учеше на думите, които трябваше да знам като неизменна част от езика на пътуващите актьори. Някои от тях вече бях усвоил от Кенджи — тайния уличен жаргон на Племето, — но други чувах за пръв път. Имитирах го, както бях имитирал учителя Ичиро в дома на Отори в един съвсем различен процес на учене и се опитвах да се вживея в новата си същност, превръщайки се в Минору.

Към края на деня, почти на здрачаване, се спуснахме по един склон към някакво село. Пътят вече вървеше по равно и стана по-гладък. Един човек на път за дома ни викна за поздрав.

Долавях мириса на пушек от горящо дърво и аромати на готвено. Навсякъде около мен се носеха звуците на селото привечер — плисък на вода, докато стопаните се мият, глъч на деца, увлечени в игра и препирни, бъбренето на жени, заети с готвене, пукот на огньове, удари на брадва в дърво, камбаната на светилището — цялото многообразие от звуци на онзи живот, сред което бях отраснал. Долових и още нещо — подрънкване на юзди и приглушен тропот на конски копита.

— Отпред има патрул — рекох на Казуо.

Той вдигна ръка да спрем и извика приглушено към Акио:

— Минору казва, че има патрул.

Акио ме изгледа, присвил очи срещу залязващото слънце.

— Чу ли ги?

— Чух коне. Какво друго може да е?

Той кимна и сви рамене, сякаш казваше: „Сега или друг път, все едно.“

— Поеми колата.

Щом заех мястото на Акио, Казуо подхвана улична шеговита песен. Имаше хубав глас, който отекна в тишината на вечерта. Юки бръкна в колата и извади малък барабан, който подхвърли на Акио. Той го улови и тутакси заудря в ритъма на песента. Юки извади и някакъв еднострунен инструмент, на който взе да подрънква, както вървеше редом с нас. Кейко въртеше пумпали като онези, които бяха привлекли вниманието ми в Инуяма.

С песен и свирня завихме зад ъгъла и се озовахме срещу патрула. Бяха поставили бамбукова бариера точно пред първите къщи на селото. Около десетина на брой, повечето мъже седяха на земята и ядяха. Върху наметките им бе изобразен гербът на Араи; на насипа отстрани стърчаха забити флаговете със залязващото слънце, принадлежащи на клана Сейшуу. Под тях кротко пасяха четири коня.

Ято деца се въртяха наоколо и щом ни видяха, хукнаха към нас с викове и смях. Казуо прекъсна песента си, за да им зададе две-три гатанки, и после викна дръзко към войниците:

— Как е, момчета?

Командирът стана и се приближи. Всички незабавно коленичихме в прахта.

— Изправете се — рече той. — Откъде сте? — имаше ъгловато лице с гъсти вежди, тънки устни и стиснати челюсти. Избърса ориза от устата си с опакото на ръката си.

— От Ямагата — Акио подаде барабана на Юки и протегна към него дървена плочка. На нея бяха записани имената ни, наименованието на групата и разрешителното от гилдията и от градската управа. Командирът се втренчи в нея и взе да разшифрова имената ни, като от време на време вдигаше поглед и го насочваше към всеки един от нас, оглеждайки внимателно лицата ни. Кейко въртеше пумпалите. Мъжете я гледаха с нещо повече от вял интерес. Според тях актьорите не бяха нещо по-различно от проститутките. Един от тях й подхвърли подигравателно предложение и тя се засмя в отговор. Аз се облегнах на колата и избърсах потта от лицето си.

— Какво прави тоя Минору? — попита командирът, връщайки дъсчицата на Акио.

— Братлето ли? Жонгльор е. Това е семейният ни занаят.

— Хайде да го видим — рече командирът, а тънките му устни се разтегнаха в подобие на усмивка.

Акио не се поколеба нито за миг.

— Ей, братче, я покажи на господаря.

Аз избърсах ръце в лентата си за коса и я вързах около главата си. Извадих топките от торбичката, почувствах гладката им тежест и след миг се превърнах в Минору. Това бе моят живот. Не познавах друг — пътя, всяко следващо село, подозрението, враждебните погледи. Забравих за умората, за болките в главата и пришките по ръцете. Бях Минору, отдаден на онова, което вършех, откакто бях проходил… Топките полетяха във въздуха. Започнах с четири, после включих и петата. Току-що бях свършил втората поредица от фонтани, когато Акио ми даде знак с глава. Насочих топките към него. Той ги улови с лекота и подхвърли дъсчицата наред с тях. После ми ги върна. Острият дървен ръб засегна дланта ми, осеяна с пришки. Ядосах му се, питайки се какво цели — да покаже уменията ми? Да ме издаде? Загубих ритъм. Дъсчицата и топките паднаха в праха.