Лиан Хърн - Пророчеството

— Макар че е бил убиец?

— Той не беше убиец! Не и повече, отколкото си ти!

Нещо в гласа й ми подсказа, че разговорът започва да става опасен. Намирах Юки за много привлекателна. Знаех, че има силни чувства към мен. Но в отговор не изпитвах към нея онова, което бе събудила в душата ми Каеде, и не желаех да говоря за любовта.

Опитах се да сменя темата:

— Мислех, че само Кикута владеят умението да приспиват. Шинтаро не беше ли от фамилията Курода?

— По бащина линия. Майка му беше Кикута. Шинтаро и баща ти бяха братовчеди… — побиха ме тръпки при мисълта, че човекът, чиято смърт бях причинил и на когото толкова приличах по думите на всички, се оказва мой роднина. — Какво точно се случи в нощта, в която умря Шинтаро? — попита Юки с любопитство.

— Чух някой да се катери по външната стена на къщата. Прозорецът на първия етаж беше отворен заради горещината. Господарят Шигеру искаше да го залови жив, но когато го сграбчи, тримата паднахме в градината. Натрапникът си удари главата в един камък, но ние решихме, че в момента на падането е погълнал и отрова. Все едно, издъхна, без да дойде в съзнание. Баща ти потвърди, че е Курода Шинтаро. По-късно научихме, че чичовците на Шигеру — владетелите Отори — са го наели да убие осиновителя ми.

— Странно — отбеляза Юки, — че точно в този момент си бил там, без никой да го знае.

Аз откликнах, загърбил предпазливостта вероятно заради спомените за онази нощ.

— Не е толкова странно. Шигеру ме е издирвал, когато ме спаси в Мино. Знаел е за съществуването ми и е бил наясно, че баща ми е бил убиец…

Ръцете на Юки бяха престанали да се движат:

— Татко не знаеше, че е станало така…

— Не, не знаеше, Шигеру го остави да си мисли, че е действал импулсивно, когато е спасил живота ми и ме е отвел в Хаги, че всичко е било съвсем случайно…

— Сериозно ли?

Твърде късно напрегнатостта й събуди подозренията ми.

— Какво значение има вече?

— Как така владетелят Отори е открил нещо, което дори в Племето не са подозирали? Какво друго ти каза?

— Много неща — отвърнах нетърпеливо. — Той и Ичиро ме научиха на почти всичко, което знам.

— Имам предвид за Племето!

Аз поклатих глава, все едно не разбирах.

— Нищо. За Племето знам само онова, което ми е обяснил баща ти и което съм научил тук.

Тя се втренчи в мен. Нарочно извърнах очи, за да избягна погледа й.

— Трябва още много да учиш — рече накрая. — Ще имам възможност да те обучавам по пътя — прокара ръце по подстриганата ми коса и стана с едно-единствено движение, също като майка си. — Сега облечи това. Ще ти донеса нещо за ядене.

— Не съм гладен — рекох, пресегнах се и взех дрехите. Някога в ярки цветове, сега бяха избелели до убито оранжево и кафяво. Запитах се кой ли ги бе носил и какво ли го бе сполетяло по пътищата.

— Предстоят ни много часове в път — рече тя. — Днес може повече да не ядем. Каквото ти наредим с Акио, това ще правиш. Ако ти кажем да свариш мръсотията под ноктите ни и да я изпиеш, ще го сториш. Щом ти кажем да ядеш, значи ще ядеш. И толкоз. Ние се научихме на това покорство още като деца. На теб тепърва ти предстои.

Исках да я попитам дали бе изпълнявала чужди заповеди, когато ми донесе Джато — меча на Шигеру — в Инуяма, но реших, че е по-разумно да си замълча. Преоблякох се в одеждите на пътуващ актьор и когато Юки се върна с храната, почнах да ям безропотно.

Тя ме наблюдаваше мълчаливо и когато свърших, каза:

— Низвергнатият е мъртъв.

Искаха сърцето ми да стане твърдо като камък. Нито я погледнах, нито отвърнах.

— Не е казал нищо за теб — продължи тя. — Не подозирах, че един отхвърлен от обществото може да притежава такава смелост. Не е имал отрова, за да се отърве. Но въпреки това не е казал нищо.

Благодарих на Джо-Ан в сърцето си, благодарих на Скритите, които отнасяха своите тайни със себе си… Къде? В рая? В друг живот? В безмълвния гроб? Исках да се помоля за него по почина на нашия народ. Или да му запаля свещи и тамян, както ме бяха научили Ичиро и Чийо в къщата на Шигеру в Хаги. Размишлявах как Джо-Ан бе поел сам в мрака. Какво щяха да правят хората му без него?

— Молиш ли се на някого? — попитах Юки.

— Разбира се — отвърна тя изненадана.

— На кого?

— На Просветления, във всичките му проявления. На божествата на планината, на гората, на реката — на всички древни. Тази сутрин отнесох ориз и цветя в светилището на моста, за да измоля благословия за пътуването ни. Все пак се радвам, че тръгваме точно днес. Денят е добър, всички знаци са благоприятни — тя ме погледна, все едно обмисляше казаното, после поклати глава. — Не задавай такива въпроси. Разкриват, че си тъй различен. Никой друг не би попитал нещо подобно.