Лиан Хърн - Пророчеството

Земеделците в земите на Отори както в настоящите им владения около Хаги, така и в отстъпените на Тохан, обичаха Шигеру. Те вече се бяха вдигали на бунт, изпълнени с гняв след смъртта му. Вярвах, че ще подкрепят и мен, но се страхувах, че ако ги използвам, това ще отслаби верността на собствените ми воини.

Върнах се пак към задачата за превземането на Ямагата — ако можех да се отърва от временния лейтенант, когото Араи бе назначил в крепостта, съществуваше много по-голяма вероятност градът да падне и без продължителна обсада. Онова, от което се нуждаех, бе наемен убиец, на когото можех да имам доверие. По признания на Племето аз бях единственият човек, който бе успял да се изкатери съвсем сам в крепостта на Ямагата, но подобно действие в качеството ми на главнокомандващ вече не изглеждаше добър замисъл. Мислите ми взеха някак да се реят, което ми напомни, че почти не бях спал предишната нощ. Запитах се дали не бих могъл да подготвям млади момчета и момичета по почина на Племето. Дори да не притежаваха вродени дарби, постигнатото от мен в значителна степен бе въпрос на обучение. Виждах всички преимущества на една мрежа от шпиони. Дали пък нямаше да има и някои недоволни членове на Племето, които можеха да бъдат убедени да ми служат? На този етап изоставих тази идея, но по-късно щях да се върна към нея.

Навън се постопли, а времето почна да тече още по-бавно. Събудени от зимния им сън, край прозорците забръмчаха мухи. Чух първото коприварче, което се обаждаше от гората, крилата на стрелкащите се лястовици и потракването на човчиците им, докато ловяха насекоми. Край мен ромоляха звуците на храма — стъпки на нозе, шумолене на роби, припяване, което ту се усилваше, ту заглъхваше, внезапен ясен звън на камбана.

От юг полъхваше лек ветрец, изпълнен с благоуханията на пролетта. До седмица двамата с Каеде щяхме да бъдем женени. Животът се надигаше край мен, обгръщаше ме със своята сила и енергия. А коленичил тук, аз се бях вглъбил в теорията на войната.

И когато с Каеде се срещнахме същата вечер, не разговаряхме за любов, а за стратегия. Нямахме нужда да говорим за любов; щяхме да сключим брак, да станем съпруг и съпруга. Но ако искахме да живеем достатъчно дълго, за да имаме деца, трябваше да действаме бързо за обединяване на силите си.

Съобщението на Макото, че тя събира армия, се оказа истина. От жена ми наистина щеше да излезе страховит съюзник! Тя се съгласи с мен, че трябва незабавно да отидем в Маруяма, и ми разказа за срещата си със Сугита Харуки през есента. Той очакваше вести от нея и тя предложи да пратим неколцина от хората й при него, за да го уведомят за намеренията ни. Съгласих се и предложих Гемба, по-младият от братята Мийоши, да отиде с тях. Не изпратихме никакво съобщение до Инуяма. Колкото по-малко знаеше Араи за плановете ни, толкова по-добре.

— Шизука каза, че нашият брак ще го вбеси — рече Каеде.

Предполагах, че бе права. Трябваше да постъпим по-разумно. Трябваше да проявим търпение. Вероятно ако се бяхме обърнали към Араи по съответния ред, чрез лелята на Кахей или чрез Мацуда, или даже чрез Сугита, той щеше да вземе решение в наша полза. Но и двамата бяхме обладани от неистово чувство за неотложност, знаейки колко кратък можеше да се окаже животът ни. И така, няколко дни по-късно се оженихме пред светилището, в сенките на дърветата около гроба на Шигеру, в съответствие с волята му, но против всички закони на нашата класа. Единственото ни оправдание бе, че и двамата не бяхме получили типичното за класата ни възпитание. И двамата бяхме избегнали по различни причини строгото обучение на повечето деца на воини в подчинение. Това ни даваше свободата да действаме според желанията си, но старейшините на класата ни щяха да ни накарат да си платим за това.

Времето бе все така топло под влиянието на южния вятър. На сватбения ни ден вишните цъфнаха — феерия от розово и бяло. Хората на Каеде бяха получили разрешение да се присъединят към моите и най-висшият по ранг сред тях, Амано Тензо, говореше като неин представител и от името на клана Ширакава.

Когато Каеде бе изведена от пазителката на светилището пременена в пищни червени и бели одежди, които Манами по някакъв начин бе успяла да й намери, тя изглеждаше красива като в безвремие, сякаш бе свято същество. Аз се нарекох Отори Такео и назовах Шигеру и клана Отори като мои предци. Разменихме си ритуалните чаши вино, три пъти по три, и когато свещените клонки бяха поднесени, внезапен пристъп на вятъра ни обсипа със снежен вихър от цветчета.