Лиан Хърн - Пророчеството

Както всеки ден, отидох в гробищата при храма и коленичих пред гроба на Шигеру. В този ранен час под кедрите беше пусто и сумрачно. Слънцето докосваше короните им; отвъд долината мъглата се стелеше по склоновете и върховете, сякаш плуваха в пяна.

Водопадът струеше в неспирен ромон, съпроводен от тихото бълбукане на водата, която течеше през канали и тръби към езерцата и водохранилищата в градината. Чувах монасите, отдадени на молитва, напевния ритъм на сутрите, внезапния ясен звън на храмова камбана. Радвах се, че Шигеру почива тук, в това място на мир и покой. Обърнах се към неговия дух и го помолих за сила и мъдрост. Казах му онова, което той без съмнение вече знаеше — че възнамерявам да изпълня последната му воля. И най-вече — че ще се оженя за Ширакава Каеде.

Внезапно земята се разтърси. Бях обладан от сигурност, че постъпвам правилно, но и от чувството за неотложност. Трябваше да се венчаем незабавно.

Промяна в мелодията на водата ме накара да се обърна. В голямото изкуствено езеро, току на повърхността, се мятаха и биеха с опашки шарани — искряща рогозка от червено и златно. Вперил поглед в тях със спокойно и ведро лице, Макото ги хранеше.

Червено и златно изпълниха очите ми — цветовете на сполуката, цветовете на женитбата.

Той видя, че го гледам, и извика:

— Къде беше? Пропусна закуската.

— Ще хапна по-късно — изправих се и тръгнах към него. Не можех да сдържам вълнението си. — Владетелката Ширакава е тук. Ще отидеш ли с Кахей да я съпроводиш до женското помещение за гости?

Той хвърли последната шепа просо във водата.

— Ще кажа на Кахей, но предпочитам да не ходя. Не искам да й напомням за болката, която й причиних.

— Може би си прав. Да, кажи на Кахей. Нека я доведат тук преди пладне.

— Защо е дошла? — попита Макото, хвърляйки ми кос поглед.

— На поклонение, да изрази благодарността си за оздравяването си. Но сега, когато вече е тук, възнамерявам да се оженя за нея.

— Просто ей така? — засмя се той невесело.

— Защо не?

— Опитът ми по отношение на браковете е твърде ограничен, но смятам, че при такива важни фамилии, като Ширакава, или ако се стигне дотам — Отори, е нужно съгласие, владетелите на клана трябва да заявят одобрението си.

— Аз съм владетелят в моя клан и заявявам своето съгласие — отвърнах шеговито, чувствайки, че той създава излишни проблеми.

— Твоят случай е малко по-различен. Но на кого се подчинява владетелката Ширакава? Семейството й може да има други планове за нея…

— Тя няма семейство — усетих, че почвам да се дразня.

— Не се дръж като глупак, Такео. Всички имат семейство, особено неомъжените момичета, които са наследници на големи владения…

— Аз имам и законното право, и моралното задължение да се оженя за нея, тъй като тя е била годеница на моя осиновител — в тона ми вече звучеше яд. — Шигеру недвусмислено изрази волята си да го сторя!

— Не се дразни — каза той, след като замълча за момент. — Знам какво изпитваш към нея. Казвам само онова, което ще чуеш от всекиго.

— И тя ме обича!

— Любовта няма нищо общо с брака — той поклати глава и ме изгледа така, все едно бях дете.

— Нищо не е в състояние да ме спре! Тя е тук. Няма повече да допусна да си отиде от мен. Ще се оженим още тази седмица.

Заби храмовата камбана. Един от по-възрастните монаси пое през градината, като ни гледаше неодобрително. Докато си разменяхме реплики, Макото говореше с приглушен глас, но моят тон бе висок и настъпателен.

— Трябва да отивам на медитация — каза той. — Може би и за теб ще е по-добре. Помисли, преди да пристъпиш към действие.

— Вече съм решил. Ти отивай да медитираш! Аз ще кажа на Кахей. И после ще говоря с игумена.

Времето, в което обикновено ходех при него всяка сутрин за два часа упражнения по бой с меч, вече минаваше. Побързах да намеря братята Мийоши и успях да ги настигна надолу по хълма. Бяха тръгнали да говорят с оръжейника.

— Владетелката Ширакава? — попита Кахей. — Безопасно ли е да я доближим?

— Защо го казваш? — попитах аз.

— Не се обиждай, Такео, но всички знаят легендата за нея. Тя носи смърт на мъжете.

— Само ако я пожелаят — добави Гемба, видя изражението ми и продължи: — Така говорят хората!

— Била толкова красива, казват, че видиш ли я, нямало как да не я пожелаеш — Кахей доби мрачно изражение. — Пращаш ни на сигурна смърт.

Нямах настроение за цирковете им, но думите им показваха още по-ясно колко важно бе да се оженим. Каеде бе казала, че е в безопасност единствено с мен, и вече разбирах защо. Единствено бракът й с мен щеше да я спаси от проклятието, което тегнеше над нея. Бях сигурен, че никога няма да представлява опасност за мен. Други мъже, които я бяха пожелавали, вече не бяха между живите, но аз бях слял тялото си с нейното и бях жив.