Лиан Хърн - Пророчеството

С Макото се виждахме всеки ден, за да учим заедно, но по негласно споразумение не се докосвахме. Приятелството ни бе преминало на друго ниво, което, чувствах, щеше да продължи до края на живота ни. Не спях и с жени. Те не се допускаха в храма, а опасенията, че може да ме убият, ме държаха далеч от публичните домове; освен това не исках да създам още едно дете. Често мислех за Юки. Не можах да устоя и минах покрай дома на родителите й в една безлунна нощ в края на втория месец. Цветовете на цъфналото сливово дръвче се открояваха в мрака, но в къщата не светеше и при портата имаше само един пазач. Бях чул, че през есента хората на Араи я били преобърнали наопаки. Сега изглеждаше опустяла. Дори мирисът на ферментиращи соеви зърна бе изчезнал.

Мислех за нашето дете. Бях сигурен, че ще е момче, отгледано и възпитано от Племето в омраза към мен и по всяка вероятност предопределено да изпълни пророчеството на сляпата старица. Това, че знаеш бъдещето, не означава, че можеш да го избегнеш — ето част от горчивата скръб на човешкия живот.

Питах се къде ли е Юки в този момент — може би в някое тайно селце на север от Мацуе; често мислех и за Кенджи, баща й. Той вероятно не бе толкова далеч, сигурно се спотайваше в някое от планинските села на Муто, без да знаеше, че тайната мрежа от скришни убежища на Племето ми е известна до последна подробност. Бях наизустил архива, оставен от Шигеру, но още не знаех какво точно щях да правя с тази информация. Можех да се възползвам от нея, за да си купя опрощението на Араи, или да я използвам лично, за да унищожа тайната организация, която ме бе осъдила на смърт.

Преди много време Кенджи се бе заклел да ме закриля до края на дните ми. Аз зачеркнах това негово обещание като част от нечестната му природа и не му бях простил за ролята му в предателството на Шигеру. Но в същото време си давах сметка, че без него нямаше да успея да осъществя отмъщението си, и не можех да забравя, че същата нощ той ме бе последвал обратно в крепостта. Ако можех да избирам нечия помощ, щеше да е неговата, но не смятах, че някога би се опълчил срещу решенията на Племето. Срещнехме ли се, щяхме да сме като врагове — всеки от нас дирейки възможност да отнеме живота на другия.

Веднъж, както се прибирах призори, чух забързано дишане на животно и изненадах на пътеката вълк. Той можеше да ме подуши, но не ме виждаше. А аз се бях приближил достатъчно, за да различа ярката козина зад ушите му, да усетя дъха му. Той оголи зъби от страх, отстъпи, обърна се и потъна в храстите. Чух го как спира и души отново с обоняние, остро като моя слух. Нашите светове на сетивата се застъпваха — моят бе по-силният в чуването, а неговият — в обонянието. Запитах се какво ли би било да влезеш в дивия и самотен свят на вълка. В Племето ме знаеха като Кучето, но аз предпочитах да се виждам в мислите си като този вълк, без повече да съм нечия собственост.

После настъпи утрото. Беше в края на третия месец, когато вишните всеки миг щяха да разцъфтят. Когато небето просветля, вървях нагоре по стръмната пътека, вперил поглед в планинските върхове, които изгряващото слънце обагряше в розово. И тогава зърнах моя Раку. Беше сред десетина непознати коне, завързани пред странноприемницата. Сякаш никой вътре още не се бе събудил, макар че отсреща през двора чух да се отваря врата. Погледът ми се зарея над конете и в същия миг Раку обърна глава, видя ме и изцвили радостно.

Бях го оставил като дар на Каеде. Той бе единствената ми собственост, останала след падането на Инуяма. Възможно ли бе тя да го е продала или да го е подарила на някого? Или щом той бе тук, значеше, че и тя е наблизо?

Между конюшните и помещенията за гости в странноприемницата имаше малък вътрешен двор с борове и каменни фенери. Влязох вътре. Знаех, че има още някой наоколо, чувах нечие дишане зад капаците на прозорците. Отправих се към верандата, тласкан от неистово желание да разбера дали е Каеде, и в същото време сигурен, че в следващия момент ще я видя.

Беше даже по-прекрасна, отколкото си я спомнях. След болестта бе станала по-слаба и крехка, което подчертаваше изящните й черти, нежността на китките и врата й. Сърцето ми биеше така, че заглушаваше околния свят. После, осъзнавайки, че за миг ще останем сами, преди обитателите на странноприемницата да се събудят, излязох от прикритието си и коленичих пред нея.

Твърде скоро след това чух, че жените в стаята почват да се надигат. Станах невидим и се отдалечих безшумно. Чух как Каеде ахна слисана, и си дадох сметка, че още не бях й казал за уменията ми като потомък на Племето. Имахме да си говорим за толкова неща — дали някога щяхме да разполагаме с достатъчно време? Когато минах под чановете, те звъннаха. Видях, че конят ми ме търси, но без да може да ме види. После възвърнах реалните си очертания. Крачех нагоре по хълма, преливайки от жизненост и радост, все едно бях изпил някаква вълшебна отвара.