Лиан Хърн - Пророчеството

Нямах намерение да обяснявам всичко това на братята Мийоши.

— Доведете я в женските помещения за посетители колкото се може по-скоро — отсякох. — Погрижете се да не я съпровожда никой от хората й. Кондо Киичи и Муто Шизука да заминат още днес. Тя ще води със себе си само една прислужничка. Отнасяйте се към тях с най-голяма вежливост. Кажете й, че ще отида при нея след часа за обяд.

— Такео наистина е смелчага! — измърмори Гемба.

— Госпожица Ширакава още тази седмица ще стане моя съпруга.

Това ги стресна. Видяха, че съм сериозен, и си замълчаха. Поклониха се официално и безмълвно поеха към стражницата, откъдето взеха със себе си още петима-шестима мъже. Вече отвъд портата пуснаха още няколко шеги по мой адрес, без да осъзнават, че ги чувам. Помислих си да ги догоня и добре да ги подредя, но вече бях закъснял за срещата с игумена.

Заслушан в смеха им, който заглъхваше надолу по склона, поех бързо към главната постройка на храма, където се провеждаха тренировките ни. Мацуда вече беше там, облечен в монашеската си роба. Аз все още бях с грубите одежди, които бях носил през нощните си митарства — разновидност на черната униформа на Племето: панталони до коленете, гамаши и ботуши с обособен палец, удобни както за бой с меч, така и за катерене по зидове и тичане по покриви.

Мацуда изобщо не изглеждаше затруднен от дългите поли и широките ръкави на робата си. Обикновено приключвахме тренировките така: аз — задъхан и облян в пот, а той — благ и спретнат, все едно бе прекарал тези два часа в молитви.

Коленичих пред него, за да се извиня за закъснението си. Той ме огледа с насмешливо изражение, но не каза нищо, а само посочи с глава към бойната тояга. Взех я от стойката. Беше тъмна на цвят, почти черна, по-дълга от Джато и много по-тежка. Откакто тренирах с нея ежедневно, мускулите на китките и ръцете ми бяха станали по-здрави и гъвкави и най-накрая, изглежда, бях преодолял травмата, която Акио ми бе причинил в Инуяма. Първоначално тоягата беше като твърдоглав кон, който отказва да захапе юздечката; постепенно се бях научил да я владея, докато вече можех да я управлявам така сръчно, както чифт пръчици за хранене.

В тренировката тази прецизност бе също толкова необходима, колкото и в истинския бой, тъй като едно погрешно движение можеше да пукне череп или да строши гръдна кост. Не разполагахме с достатъчно хора, за да рискуваме да се убиваме или да се нараняваме по време на упражнение.

Щом вдигнах тоягата в готовност за бой, усетих, че ме залива вълна от умора. Почти не бях спал предишната нощ и не бях ял от последната вечеря. Тогава си помислих за Каеде, представих си я така, както я бях видял по-рано — коленичила на верандата. Силите ми се възвърнаха. В тази част от секундата осъзнах колко съвършено необходима бе тя за мен.

Обикновено не бях равностоен партньор на Мацуда. Но нещо ме бе променило, бе обединило всички елементи от обучението ми и ги бе сляло в едно цяло — някакъв твърд, неразрушим дух избликна от сърцевината на съществото ми и се вля в ръката, която стискаше меча. За първи път си дадох сметка, че съм четирийсет години по-млад от Мацуда. Видях възрастта и уязвимостта му. Проумях, че зависи от моята пощада.

Отказах се от атаката си и отпуснах тоягата. В този момент неговата намери незащитеното място и ме уцели отстрани по врата с удар, който ме замая. За щастие не го стори с всичка сила. Обичайно ясните му очи сега пламтяха от неподправен гняв.

— Това да ти е за урок — изръмжа той. — Първо, да не закъсняваш и, второ, да не си позволяваш мекушавост, докато се биеш! — отворих уста да кажа нещо, но той отсече: — Не спори! Първо ми даваш някакъв знак, че не си губя времето с теб, а после се отказваш. Защо? Не защото си ме съжалил, надявам се? — аз поклатих глава. Той въздъхна: — Не можеш да ме заблудиш. Видях го в очите ти. Видях момъка, който дойде тук миналата година и бе затрогнат от Сешу. Това ли искаш да бъдеш? Художник? Тогава ти казах, че можеш да се върнеш тук, да учиш и да рисуваш… това ли искаш?

Не бях склонен да отговоря, но той настоя с поглед и аз отроних:

— Част от мен може да го пожелае, но още е рано. Първо трябва да изпълня волята на Шигеру.

— Сигурен ли си? Ще се посветиш ли на това с цялото си сърце?

Чух, че тонът му е съвършено сериозен, и отвърнах по същия начин:

— Да.

— Ще водиш много мъже в битка, някои от тях ще изпращаш на сигурна смърт. Убеден ли си, че си готов? Ако имаш някаква слабост, Такео, тя е именно тази — твърде жалостив си. Онова, от което се нуждае един воин, е много повече от изблик на безпощадност или на гняв. Мнозина ще умрат, докато те следват, ти самият ще отнемеш живота на десетки хора. Тръгнеш ли по тази пътека, трябва да я следваш докрай. Не можеш да спираш атаката си или да сваляш защитата си, защото си изпитал съжаление към своя противник.