Лиан Хърн - Пророчеството

Той въздъхна:

— На определена възраст всички мислим така за една или друга жена. Повярвай ми, това е преходно…

— Отори Шигеру и Маруяма Наоми са се обичали силно години наред — посмях да заявя аз.

— Е, да, сигурно има някаква лудост в кръвта на Отори — отвърна той рязко, но изражението му се смекчи и погледът му стана замислен. — Истина е — рече той накрая. — Тяхната любов просъществува до смъртта им. И озаряваше всичките им планове и надежди. Ако се бяха оженили и бяха осъществили съюза, за който мечтаеха, обединявайки Средната провинция и Запада, кой знае какво биха постигнали… — той се пресегна и ме потупа по рамото. — Като че ли техните духове сега жадуват втори шанс чрез теб и владетелката Ширакава. Съгласен съм, че имението Маруяма би било идеалната база за начинанията ти. Само заради това… и заради паметта на мъртвите ще дам съгласието си за този брак. Можеш да се заемеш с нужната подготовка.

— Никога не съм присъствал на сватба — признах, след като се поклоних доземи с признателност. — Какво трябва да се направи?

— Жената, която придружава Каеде, ще знае. Питай нея. Надявам се, че не ме е обзела старческа сенилност…

Наближаваше време за обяд. Отидох да се измия и да се преоблека. Премених се грижливо с една от другите копринени роби с герба на Отори на гърба, които бях получил, когато пристигнах в Тераяма след дългия поход през снега. Ядох разсеяно, без да усещам вкуса на храната, наострил слух за пристигането на Каеде. Накрая чух гласа на Кахей пред столовата. Викнах го и той дойде при мен.

— Владетелката Ширакава е в женското помещение за гости — рече той. — От Хаги пристигнаха още петдесет души. Ще ги разквартируваме в селото. Гемба го урежда…

— Ще се срещна с тях довечера — казах, въодушевен от двете новини.

Оставих го да яде и се върнах в стаята си, където коленичих при писалището и извадих свитъците, които игуменът ми бе казал да прочета. Имах чувството, че ще умра от нетърпение, докато видя Каеде отново, но постепенно изкуството на войната ме погълна — разказите за спечелени и загубени битки, разборът на стратегия и тактика, ролите, изпълнявани от Земята и Небето. Задачата, която ми бе поставил, бе как да бъде превзет град Ямагата. Решението трябваше да бъде само теоретично, нищо повече; Ямагата все още се управляваше от Араи чрез неговия временен губернатор, макар че пристигаха сведения, според които Отори планирали да си върнат града — тяхна бивша собственост — и затова събирали армия на южната си граница близо до Цувано. Намерението на Мацуда бе да осъществи връзка с Араи от мое име и да ни помири, след което аз да служа на Араи, докато уреждам въпроса с наследството си от клана Отори. Сега обаче си дадох ясна сметка, че ако рискувам отново да предизвикам негодуванието на Араи, женейки се за Каеде, може да ми се наложи да превзема Ямагата незабавно. Това придаде известен практически смисъл на изучаваните от мен стратегии.

Познавах града толкова добре; бях изследвал всяка негова улица; бях се качвал в крепостта. Познавах и терена наоколо, планините, долините, хълмовете и реките. Главният ми проблем беше, че хората под мое командване бяха твърде малко — не повече от хиляда. Ямагата бе процъфтяващ град, но зимата бе тежка за всички. Ако нападнех в началото на пролетта, дали крепостта щеше да издържи на една продължителна обсада? Дали дипломацията щеше да доведе до капитулация там, където силата щеше да се окаже безрезултатна? Какви преимущества имах пред защитниците?

Докато разсъждавах над тези проблеми, мислите ми се насочиха към Джо-Ан, низвергнатия. Бях казал, че ще го потърся през пролетта, но все още не бях сигурен дали исках. Никога нямаше да забравя жадния, страстен поглед в очите му, в очите на лодкаря и на останалите отритнати от обществото. „Той е твоят човек сега, бе казал Джо-Ан за лодкаря. Както и всички ние.“ Бих ли могъл да включа низвергнати в своята армия или пък земеделските стопани, които всеки ден идваха да се помолят и да оставят приношения при гроба на Шигеру? Не се съмнявах, че можех да разчитам на тези хора, ако ги приемех. Но така ли действаше воинската класа? Не бях чел за битки, в които са се сражавали селяни. Обикновено те стояха далеч от сраженията, мразейки еднакво и двете страни, а после безпристрастно ограбваха мъртвите.

Както често се случваше, пред погледа ми изплува лицето на стопанина, когото бях убил в тайната му нива на хълма зад Мацуе. Чух отново вика му: „Владетелю Шигеру!“ Повече от всичко друго исках да постигна покой за духа му. Но той ми напомни също за смелостта и решимостта на другарите си — резерв, който в момента отиваше нахалост. Ако го използвах, дали духът на убития щеше да престане да ме преследва?