Р. Салваторе - Кристалният отломък

Дризт и Бруенор кимнаха в знак на съгласие, но Риджис поклати глава.

— И ти наричаш туй жалко местенце „изобилно“? — подсмихна се Бруенор и щракна с месестите си пръсти. — Кат’ се върна от Митрал Хол, ще ти вдигна двойно по-голяма къща от тая, че и украсена с безценни камъни, каквито не си и сънувал преди.

Ала в едно Риджис бе сигурен — що се отнасяше до него, той вече бе оставил своето последно приключение зад гърба си. Когато се нахраниха, той изпрати тримата си приятели до вратата.

— Ако някога се върнете…

— Твоят дом ще бъде първото място, което ще посетим — увери го Дризт.

Когато излязоха навън, видяха Кемп. Беше застанал от другата страна на улицата и явно се оглеждаше за тях.

— Мен чака — обясни Уолфгар и се усмихна при мисълта какво ли не би направил таргосецът, за да се отърве от него.

— Сбогом, добри ми представителю! — провикна се младият варварин и се поклони ниско. — Прайне де крабаг ам риндере бе-йогт игло кес грон!

Показвайки неприличен жест на Уолфгар, Кемп се отдалечи. Риджис се превиваше от смях.

Дризт разпозна думите и се зачуди защо ли приятелят му ги казва на таргосеца.

— Веднъж ми спомена, че това е древен боен вик на народа на тундрата — обърна се той към младежа. — Но защо го отправяш към човека, когото презираш най-много на този свят?

Уолфгар промърмори нещо, опитвайки се да се измъкне от неловкото положение, но Риджис отговори вместо него:

— Боен вик ли? — възкликна полуръстът. — Та това е стара варварска клетва! Обикновено старите варварки кълнат така неверните си мъже.

Лавандуловите очи на елфа се присвиха, докато Риджис продължаваше:

— Означава „нека слабините ти се превърнат в свърталище за бълхите на хиляда северни елена!“

Бруенор прихна, Уолфгар също се разсмя и Дризт нямаше какво друго да направи, освен да се присъедини.

— Е хайде, предстои ни дълъг път, а пък слънцето отдавна се вдигна в небето — рече елфът. — Нека да започнем това приключение, а то обещава да е интересно.

— Накъде ще се отправите? — попита Риджис, а в гласа му се долавяше лека печал.

Една част от него наистина завиждаше на приятелите му — не можеше да не признае, че щяха да му липсват.

— Първо към Бремен — отвърна Дризт. — Там ще си набавим останалите провизии и после ще се отправим на югозапад.

— Лускан?

— Може би, ако такава е волята на съдбата.

— На добър час! — рече полуръстът и, без да се бавят повече, тримата тръгнаха.

Риджис ги проследи с поглед докато изчезваха в далечината, чудейки се как изобщо е могъл да си намери толкова глупави приятели. После сви рамене и се накани да влезе в палата си — от обяда бе останала доста храна.

Спряха го преди да успее да прекрачи прага.

— Първи гражданино! — провикна се някой откъм улицата.

Гласът принадлежеше на един бакалин от южната част на града, там, където товареха и разтоварваха търговските кервани. Риджис го изчака да се приближи.

— Някакъв човек, Първи гражданино — рече бакалинът, като се поклони с извинение, заради това, че си бе позволил да обезпокои толкова важна личност. — Пита за Вас. Твърди, че е представител на Обществото на героите в Лускан и че е изпратен, за да Ви помоли да присъствате на следващото им събиране. Казва, че ще Ви възнагради богато.

— Името му?

— Не го каза. Предаде ми само това — и бакалинът отвори кесия, пълна със злато.

Това бе напълно достатъчно за Риджис и той тръгна да се срещне с човека от Лускан.

За пореден път само късметът спаси живота му — успя да види непознатия, преди той да го забележи. Позна го веднага, макар да не го бе срещал от години — по инкрустираната с изумруди дръжка на камата, която се подаваше, от ножницата, висяща на бедрото му. Риджис често си бе мечтал да открадне това красиво оръжие, но дори и неговото безразсъдство имаше граници. Камата принадлежеше на Артемис Ентрери.

Главният палач на Пук паша.

На другия ден, още преди зазоряване, тримата приятели напуснаха Десетте града. Нетърпеливи да се впуснат в новото приключение, те крачеха бързо и когато първите лъчи на утринното слънце запалиха хоризонта зад гърба им, вече бяха навлезли далеч навътре в тундрата.

Внезапно видяха Риджис да се задава от юг, препъвайки се през равнината. Бруенор изобщо не беше изненадан:

— Пак е загазил — засмя се той. — Или аз съм брадат гном.

— Добра среща! — рече Дризт, когато Риджис ги настигна. — Ала нали вече се сбогувахме?