Р. Салваторе: Кристалният отломък

Дризт поклати глава и облекчено се разсмя, макар все още да не можеше да повярва на очите си.

— О, прекрасно! — възкликна Риджис. — Намерил си рубина ми! Мислех си, че съм го изгубил. Не знам защо, но той не можа да дойде с мен и котката.

Дризт му върна медальона. Гуенивар можеше да взима и други със себе си, когато прекосяваше Равнините? На всяка цена трябваше да научи повечко за това умение на магическото животно, но сега това можеше да почака.

Елфът погали врата на пантерата и я остави да се върне в собствената си равнина, за да се възстанови от тежкото изпитание.

— Хайде, Риджис — мрачно рече той. — Да идем да видим дали можем да помогнем с нещо!

Полуръстът примирено сви рамене и се изправи, за да го последва. Когато погледна към полето, което се простираше пред него и видя хилядите трупове и реките кръв, Риджис проумя разрухата, която бе сполетяла Десетте града и, потресен и разтреперан, едва успя да слезе от върха на купчината камъни.

— Победихме ли? — попита той, когато наближиха полето — не знаеше дали хората от Десетте града наричаха жестоката сеч, която виждаше пред себе си, победа или поражение.

— Оцеляхме — отвърна Дризт.

Внезапно двамата приятели чуха вик. Към тях се завтекоха неколцина рибари.

— Убиецо на магьосника! Разрушителю на магическата кула! — викаха те.

Дризт, скромен както винаги, сведе очи към земята.

— Приветстваме те, Риджис — все така викаха мъжете, — спасителю на Десетте града!

Изненадан и развеселен, Дризт погледна към приятеля си. Риджис безпомощно сви рамене, сякаш и той не знаеше какво да каже.

Мъжете вдигнаха полуръста и го понесоха на раменете си.

— Ще те отведем с почести на съвещанието в града! — провикна се един от тях. — Та кой друг, ако не ти, заслужава да вземе участие във вземането на важните решения за бъдещето на Десетте града!

И добави, сякаш тази мисъл му бе хрумнала в последния миг:

— Ти също можеш да дойдеш, елфе.

Дризт отказа поканата.

— Славете Риджис! — рече той и по устните му плъзна усмивка. — Ех, малки приятелю, всеки път успяваш да откриеш злато там, където другите намират само кал и тиня!

И като потупа приятеля си по рамото, елфът се отдръпна, за да направи път на процесията.

Докато мъжете го носеха към града, Риджис се обърна назад и завъртя очи, сякаш просто използваше случая да го отнесат дотам, накъдето и без това бе тръгнал.

Ала Дризт го познаваше прекалено добре.

Веселото настроение на елфа трая съвсем кратко.

Преди още да бе успял да помръдне, две джуджетата го поздравиха.

— Добре, че те открихме, приятелю елф — рече едното от тях и Дризт веднага разбра, че му носеха лоши новини.

— Бруенор? — попита той.

Джуджетата кимнаха:

— На смъртно легло е. Може в този миг вече да е мъртъв. Питаше за теб.

Без да кажат нищо повече, джуджетата поведоха Дризт към малка палатка, която бе опъната близо до изхода на тунелите им.

Вътрешността й тънеше в приглушена светлина. Край леглото, поставено до отсрещната стена, свели глави стояха Уолфгар и Кати-Бри.

На леглото лежеше Бруенор, с окървавени превръзки на главата и гърдите. Джуджето дишаше трудно и накъсано, сякаш всеки дъх можеше да му бъде последен. Дризт бавно се приближи до него, мъчейки се с всички сили да скрие сълзите, които напираха в лавандуловите му очи. Бруенор би искал да го види силен.

— Елфът… ли е? — с усилие каза джуджето, когато видя приятеля си да се надвесва над него.

— Дойдох, скъпи приятелю! — простичко рече Дризт.

— За да… ме изпратиш?

Елфът не знаеше какво да отговори на такъв прям въпрос.

— Да те изпратя? — опита се да се засмее той, макар че в гърлото му бе заседнала огромна буца. — Справял си се и с по-лоши рани! Да не съм те чул да говориш за умиране! Че кой ще открие Митрал Хол тогава?

— Ах, моя дом… — при името на родните му земи, лицето на Бруенор просветна, сякаш спомените и мечтите щяха да направят последния му път по-лек. Значи ще дойдеш с мен?

— Разбира се! — отвърна Дризт и погледна към Уолфгар и Кати-Бри, ала те, погълнати от собствената си скръб, стояха със сведени очи.

— Ала не сега, не… — немощно продължи джуджето. — Няма да можем, зимата е съвсем близо. През пролетта. Да, през пролетта!

Гласът му заглъхна и той затвори очи.

— Да, приятелю! — съгласи се елфът. — През пролетта. Ще дойда с теб в далечния ти дом през пролетта!

Бруенор погледна Дризт и за миг в очите му се завърна старият блясък. Доволна усмивка се разля по лицето му и елфът се зарадва, че бе дарил поне един щастлив миг на умиращия си приятел.