Р. Салваторе: Кристалният отломък

— В града се говори, че си отстъпил на Ревик мястото си в Съвета — рече Кати-Бри на Уолфгар по време на едно от многобройните си посещения в Брин Шандер.

Варваринът кимна:

— Той е по-стар и по-мъдър от мен.

Изпитателният поглед на тъмните й очи го смути.

Момичето отлично знаеше, че причината да се откаже от престола бе съвсем друга.

— Ти просто искаш да заминеш с тях! — отсече тя.

— Дължа го на елфа — отвърна Уолфгар и се извърна — съвсем не бе в настроение да спори с нея.

— Пак отклоняваш въпроса — засмя се Кати-Бри. — Ще тръгнеш с тях не защото дължиш нещо комуто и да било! Искаш да отидеш, защото обичаш пътя!

— Какво ли пък знаеш ти за пътя! — изръмжа младежът, подразнен от болезнено точната й забележка. — Какво разбираш от приключения!

Искриците в очите на Кати-Бри бяха обезоръжаващи.

— Разбирам! — простичко рече тя. — Всеки ден, навсякъде, е приключение. Ето това все още не си разбрал. И затова все се скиташ по пътищата из далечни земи, с надеждата да утолиш вечната жажда за приключения, която гори в сърцето ти! Върви тогава, Уолфгар от Долината на мразовития вятър! Върви там, накъдето те тегли сърцето и дано откриеш щастието! И може би, когато най-сетне се завърнеш, ще си разбрал, че щастието понякога е просто да усещаш, че си жив.

И като го целуна по бузата, Кати-Бри се затича към вратата. Приятно изненадан от целувката й, Уолфгар се провикна след нея:

— А може би и нашите разговори ще станат по-приятни тогава!

— Но далеч не толкова интересни! — отвърна тя.

Една хубава утрин в началото на пролетта най-сетне дойде време Дризт и Бруенор да тръгнат на път. Кати-Бри им помогна да стегнат тежките си раници.

— Щом прочистим мястото, ще те взема при нас — рече Бруенор за кой ли път. — Очите ти ще светнат, кат’ видиш да се леят сребърните потоци на Митрал Хол!

Кати-Бри се усмихна.

— С теб всичко ще бъде наред, нали? — вече по-сериозно попита джуджето.

Знаеше, че тя ще се оправи, ала сърцето му бе изпълнено с бащинска загриженост.

Усмивката на момичето стана още по-широка. През зимата бяха водили този разговор стотици пъти. Макар че Бруенор щеше много да й липсва, Кати-Бри се радваше, че той заминава — очевидно бе, че никога няма да бъде напълно щастлив, докато не се опита да открие дома на предците си.

А и тя знаеше по-добре от всеки друг, че той ще бъде в добра компания.

Бруенор се успокои. Дошло бе време да тръгва.

Дризт и Бруенор се сбогуваха с джуджетата и се отправиха към Брин Шандер, за да се простят с двамата си най-близки приятели.

Пристигнаха в къщата на Риджис късно сутринта и завариха Уолфгар да ги чака на стъпалата, с раница и Щитозъб до себе си.

Дризт подозрително се вгледа във вещите на приятеля си, досещайки се за намеренията му.

— Добра среща, кралю Уолфгар! — рече той. — Към Бремен ли си тръгнал, или може би към Каер Кьониг, да нагледаш как върви работата на хората ти?

— Не съм крал аз — поклати глава младият варварин. — Съветите и речите подхождат повече на старците. Аз им се наситих. Сега Ревик ще представлява хората от тундрата пред Съвета.

— Ами ти? — попита джуджето.

— Аз идвам с вас — отвърна Уолфгар. — Да платя един последен дълг.

— Нищо не ми дължиш! — заяви Бруенор.

— Така е. А и сметките ми с хората от Десетте града, както и с моя народ, вече са чисти. Ала имам и още един дълг — при тези думи той се обърна, за да погледне Дризт в очите — към теб, приятелю елф!

Дризт не знаеше какво да каже, затова просто потупа огромния варварин по рамото и се усмихна топло.

— Ела с нас, Къркорещ корем! — рече Бруенор след богатия обяд в палата на полуръста. — Четиримата заедно да търсим приключения по широкия свят. Ще ти се отрази добре, пък току-виж си свалил мъничко от туй твое шкембе!

Риджис обгърна големия си корем с две ръце и го раздруса.

— Харесвам си корема такъв, какъвто е и мисля да си го запазя, благодаря. Може даже да прибавя още към него!

После продължи по-сериозно:

— Изобщо не мога да разбера защо и тримата толкова държите да тръгнете на това приключение — полуръстът бе прекарал дълги часове през зимата, мъчейки се да убеди Дризт и Бруенор да не заминават. — Толкова добре си живеем тук, защо ви е да си тръгвате?

— В живота има и по-важни неща от вкусната храна и мекото легло, малки приятелю — отвърна Уолфгар. — Във вените ни гори жажда за приключения. И сега, когато тук най-сетне се възцари мир, Десетте града не могат да ни предложат тръпката от опасността, ни сладостта на победата.