Р. Салваторе - Кристалният отломък

— Кати-Бри! — извика той и се завтече към нея.

— Нищо ми няма — увери го тя, въпреки че бе очевидно, че е лошо ранена. — Макар да не смея да си помисля какво можеше да ми се случи, ако Бруенор не се бе появил.

— Видяла си Бруенор?

— В тунелите — обясни Кати-Бри. — Някакви орки намериха входа към подземията ни… може би трябваше да срутя прохода. Само че не бяха много, пък и чувах, че отвън джуджетата се справят добре в битката. Тогава дойде Бруенор, но след него нахлуха още орки. Една от поддържащите колони рухна… мисля, че Бруенор я строши нарочно, но не съм сигурна — сред цялата прах и бъркотията, която настана.

— Ами Бруенор? — уплашено попита Уолфгар.

Кати-Бри обърна поглед към полето зад себе си.

— Там е. Пита за теб.

Когато Дризт достигна останките от Кришал Тирит, битката пред стените на Брин Шандер вече бе свършила. Навсякъде около себе си виждаше и чуваше ужасите, които войната бе причинила, ала сега нямаше време за това. Без да спира и за миг, елфът се закатери по огромната камара камъни.

В действителност той знаеше, че това, което прави в момента, е безсмислено. Та ако Риджис и Гуенивар не бяха успели да избягат от кулата преди тя да се срути, как можеше да очаква да ги открие, още по-малко пък живи?

Ала Дризт продължаваше да търси, отказвайки да се вслуша в гласа на разума си. Именно по това се различаваше той от своите събратя, именно това го бе накарало да напусне мрака на тяхното подземно царство — Дризт До’Урден познаваше съчувствието и жалостта.

Когато се изкачи доста високо върху камъните, той започна да копае с голи ръце. Повечето от отломките бяха твърде големи и не можеше да проникне по-надълбоко в камарата, ала Дризт отказваше да се предаде и продължаваше напред, промъквайки се през тесни и нестабилни пролуки, които всеки миг заплашваха да се срутят върху му. Не можеше да използва лявата си ръка, която Кесел бе изгорил, а от острите камъни десницата му скоро се обля в кръв, но дори и сега не спря, а продължи да претърсва купчината и след като обиколи подножието й, започна да се изкачва към върха.

Упоритостта и благородните чувства, които го водеха, най-сетне бяха възнаградени. Когато успя да се изкатери до върха на грамадата, Дризт усети познато магическо излъчване. Воден от него, той достигна малък процеп между два камъка и бръкна вътре, молейки се да открие магическия предмет невредим. Когато извади ръката си, здраво стискаше малката статуетка, изобразяваща пантера. Дризт прокара треперещи пръсти по фигурката, за да види дали е здрава. Не откри и драскотина — магията, скрита в сърцето на статуетката, бе издържала огромната тежест на камъните.

Завладяха го смесени чувства. Макар и безкрайно щастлив, че Гуенивар очевидно бе успяла да се спаси, присъствието на магическата фигурка ясно говореше, че Риджис най-вероятно не бе успял да напусне полето, преди кулата да се срути върху него. Сърцето на Дризт се сви. В този миг погледът му бе привлечен от нещо, което блещукаше в малкия процеп. Протегна ръка и извади рубинения медальон на полуръста. Страховете му се потвърдиха — Риджис бе мъртъв.

— Подобаващ гроб, храбри малки приятелю! — тъжно прошепна Дризт и в този миг реши, че отсега нататък огромната купчина камъни щеше да носи името Могилата на Риджис. Не можеше обаче да разбере какво точно бе станало и как Риджис бе изгубил медальона си — по него нямаше нито кръв, нито нещо друго, което да говори, че е висял на шията на собственика си, когато Риджис е умирал.

— Гуенивар — повика Дризт магическото животно. — Ела при мен, сянко моя!

Незабавно усети разбуждането на магията в сърцето на фигурката докато я поставяше на земята пред себе си. Появи се черна мъгла, която бързо се превърна в огромната черна пантера — здрава и поотпочинала през няколкото часа, които бе прекарала в собствената си равнина.

Дризт тръгна към приятеля си, ала внезапно спря, когато видя още едно кълбо мъгла да се появява малко встрани.

Риджис.

Полуръстът бе седнал на земята със затворени очи и широко отворена уста, сякаш се канеше да отхапе огромен залък от някакво невидимо, но очевидно много вкусно лакомство. Едната му ръка бе стисната, сякаш държеше нещо, а другата тъкмо се вдигаше пред отворената му уста.

Зъбите му изтракаха във въздуха и Риджис изненадано отвори очи.

— Дризт! — простена той. — Ама наистина, трябваше да попиташ преди да ме отмъкнеш така! Тази прекрасна котка точно ми бе уловила най-сочното месо, което съм вкусвал някога!