Р. Салваторе - Сребърни реки

Ала Дризт знаеше, че докато бяха на път из дивите земи, трудно можеше да се намери по-ценен спътник от младия варварин.

Продължиха да пътуват без да им се случи нещо лошо и на другата сутрин достигнаха главния път. Той свързваше Града на бездънните води и Мирабар. Дългата седловина се намираше между тях. Нямаше нищо, което да им подскаже къде точно са излезли, но благодарение на плана на Дризт да се движат на изток, а не право на югоизток, сега пътешествениците бяха сигурни, че трябва да поемат на юг.

Риджис вече се чувстваше много по-добре и изгаряше от нетърпение отново да види Дългата седловина. От четиримата само той бе посещавал дома на магьосниците и сега с удоволствие предвкусваше новата среща с тези ексцентрични чудаци.

Възбуденото му бъбрене още повече изнервяше бездруго притеснения Уолфгар. Варварите смятаха магьосниците за страхливи мошеници и младежът не правеше изключение.

— Колко дълго ще трябва да останем в онова място? — обърна се той към Бруенор и Дризт, които сега, когато опасните Чукари най-сетне бяха останали зад гърба им, яздеха до него.

— Докато не получим отговорите, които търсим, или не намерим по-добро място, където да отидем — отвърна джуджето и Уолфгар трябваше да се задоволи с този отговор.

Скоро достигнаха първите ферми от градчето. Облегнати на мотиките и греблата си, хората, покрай които минаваха, спираха работа и проследяваха непознатите пътници, докато не се скриеха от погледа им. Много скоро на пътя се появиха петима въоръжени мъже — войници от градската стража, наричани още Дългите конници.

— Добра среща, пътници — любезно рече един от тях. — Можем ли да разберем какво ви води по тези места?

— Можете да… — започна Бруенор, но Дризт протегна ръка и прекъсна подигравателната му забележка.

— Тук сме, за да се срещнем с магьосниците Харпъл — отвърна Риджис. — Няма да безпокоим никого от града ви, търсим само мъдрия съвет на семейството от имението.

— Добре дошли тогава — каза Дългият конник. — Хълмът, на който се намира Бръшляновото имение, е съвсем наблизо, само няколко мили надолу по пътя, току преди същинското градче — внезапно мъжът видя Дризт и млъкна.

— Бихме могли да ви придружим, ако желаете — предложи той и се прокашля, опитвайки се да прикрие неучтивото си сепване при вида на Мрачния елф.

— Няма да е необходимо — отвърна Дризт. — Уверявам ви, че сами ще открием пътя и че не мислим злото на никой от жителите на Дългата седловина.

— Щом така искате — каза конникът и се отдръпна настрани, за да могат четиримата приятели да продължат по пътя си. — Ала гледайте да се придържате към пътя, защото хората тук стават малко подозрителни, ако някой се приближи твърде много до техните земи.

— Учтиви са хората тук — обясни Риджис, когато се отдалечиха от петимата конници. — И вярват на своите магьосници.

— Учтиви, но бдителни — отвърна Дризт и посочи към фигурата на един конник, която едва се забелязваше на фона на някакви дръвчета в далечината. — Наблюдават ни.

— Ала не ни пречат — намеси се Бруенор. — А туй не може да се каже за никое от местата, дето бяхме досега.

Хълмът, върху който се намираше Бръшляновото имение, се оказа малко възвишение, където имаше три сгради. Две от тях по нищо не се различаваха от останалите ферми в градчето, но третата не приличаше на нищо, което четиримата приятели бяха виждали до този момент. Стените й завиваха по най-необичаен начин, създавайки безброй ниши, от също така неравния и ъгловат покрив стърчаха десетки кули и кулички и всяка от тях бе напълно различна от останалите. Само от тази страна се виждаха хиляди прозорци, някои огромни и двукрили, други просто миниатюрни процепи в стената.

Сградата очевидно не бе строена с планове и чертежи, по-скоро бе смесица от чудноватите хрумвания и магическите експерименти на всички, които живееха или бяха живели в нея. Ала в целия този хаос имаше истинска красота, чувство за простор и свобода, което отхвърляше ограничението, наречено „структура“ и излъчваше доброжелателност и гостоприемство.

Дървена ограда опасваше хълмчето и четиримата приятели се приближиха, изпълнени със силно любопитство. Порта нямаше, само един отвор в оградата там, където минаваше пътят. Върху малко столче от вътрешната страна на оградата, зареял празен поглед в небето, седеше дебел брадат мъж с карминеночервена мантия.

Усетил приближаването на четиримата пътешественици, човекът се сепна и рязко попита, ядосан, че го прекъсваха, когато бе потънал така дълбоко в мислите си: