Р. Салваторе - Сребърни реки

И все пак, това като че ли никога не се случва. За повечето хора, оставили веднъж най-добрите години на своя кратък живот зад гърба си, да приемат промяната като нещо хубаво и добро става трудно, почти невъзможно. Не! Те се вкопчват в миналото, в онова блажено време, когато светът беше по-прост и по-добър. Те се боят от промяната, защото се страхуват, че напредъкът на онези, които идват след тях, може да хвърли светлина върху техните собствени провали.

Може би причината се корени именно тук. Един от най-големите ни страхове (роден от глупава гордост) е да не би нашите деца да се окажат по-мъдри от нас. И докато толкова много хора възхваляват достойнствата на своите деца, дали дълбоко в тях не се крие страхът, че същите тези деца един ден ще съзрат грешките на родителите си?

Не знам отговора на този въпрос, но заради Бруенор се моля да е тръгнал да търси Митрал Хол, воден от верните причини заради самото приключение, заради предизвикателството, заради предците си, за да възкреси древната им слава, а не за да се опита да направи света такъв, какъвто е бил някога.

Носталгията е полезна, тя ни е нужна, за да успеем да намерим покой там, където сме победили и там, където сме се провалили. Ала в същото време, ако носталгията предизвиква само желание да се върнем в някакви митични, никога несъществували времена; ако обземе цялото същество на някого, който смята живота си за пълен провал, то тогава тя е ненужна и предизвиква само отчаяние и още повече засилва чувството за провал.

И, което е по-лошо, ако носталгията ни спира по пътя ни напред, тя се превръща в наш враг.

По-късно същия следобед, за тяхно огромно облекчение, четиримата приятели най-сетне напуснаха неравните, негостоприемни Чукари. Беше им отнело известно време да открият и съберат конете си, които бяха избягали по време на ужасяващата им среща с Пегаса. Особено трудно им бе да намерят понито на Риджис. Всъщност то бе прекалено уплашено, за да търпи ездач на гърба си, а и Риджис не бе в състояние да язди, но Дризт настоя да открият и четирите животни — дължаха го на фермерите, особено като се вземеше предвид начина, по който се бяха сдобили с тях.

Риджис седеше върху жребеца на Уолфгар, а малкото му пони бе завързано отзад. Дризт и Бруенор яздеха недалеч зад тях, за да предпазват тила. Здраво хванат от яките ръце на варварина, полуръстът можеше да си позволи да поспи малко, изтощен от страховитата среща с крилатия кон.

— Нека залязващото слънце остане зад гърба ни — рече Дризт на Уолфгар.

Варваринът кимна и отново обърна поглед напред.

— Къркорещият корем не може да намери по-сигурно място в целите Царства — отбеляза Бруенор.

Дризт се усмихна:

— Уолфгар се справи отлично.

— Така си е — съгласи се джуджето, без да прикрива задоволството си. — Ама се чудя докога ли ще мога да му викам „момче“! Трябваше да видиш оназ’ пивница в Лускан, елфе! Една тълпа пирати, дето цяла година не са виждали нищо друго освен вълни и небе, не биха могли да направят по-голяма бъркотия!

— Когато напускахме Долината се тревожех дали Уолфгар е готов да тръгне по широкия свят, с всичките му различни раси и народи — отвърна Дризт. — А сега се тревожа дали светът е готов за Уолфгар. Трябва да се гордееш с него!

— Ти също! Той си е моето момче, повече дори, отколкото ако наистина му бях баща. Изобщо не се уплаши, кат’ се биехме преди малко. Не съм виждал досега по-голяма храброст от неговата, когато ти отиде в другата Равнина! Той изгаряше от нетърпение онзи звяр да се върне, за да може да отмъсти за мен и полуръста!

Дризт слушаше приятеля си с огромно удоволствие. Не му се случваше често да види джуджето да сваля безчувствената си, грубовата маска. Много рядко, само през онези нощи, които прекарваха на Възвишението на Бруенор и джуджето потъваше в блянове за Митрал Хол и чудните спомени от детските си години, Дризт виждаше и другото лице на приятеля си.

— Гордея се с него — продължи Бруенор, — и съм готов да го следвам и да се доверявам на решенията му.

Дризт не можеше да не се съгласи. Самият той отдавна се чувстваше по същия начин, още откакто Уолфгар успя да обедини всички хора на Долината — варвари и жители на Десетте града — и само благодарение на мъдрото му решение те успяха да преживеят суровата зима след войната с гоблините. Все още се притесняваше за варварина, когато се озоваваха в положения, подобни на онова в пристанищната пивница — не един и двама от най-достойните хора в Царствата бяха заплащали висока цена за първата си среща с гилдиите и сенчестите организации на големите градове. А и състрадателният и доблестен характер на Уолфгар лесно можеше да бъде използван срещу него.