Р. Салваторе - Сребърни реки

Дендибар се усмихна.

— Току-що отговори на част от въпросите ми за момичето — рече той, а усмивката на устните му издаваше колко се забавлява с всичко това. — Каква е нейната роля?

Единственият отговор бе:

— Имам си свои причини да я държа при мен.

— Но разбира се. А мога ли да науча името ти?

Лицето на палача си остана все така безизразно.

— Търсиш четирима приятели от Десетте града, това поне знам — продължи Дендибар без да настоява повече. — Аз също ги търся, макар и, сигурен съм, по съвсем различни причини.

— Ти не знаеш нищо за моите причини — отвърна Ентрери.

— Не знам и не искам да знам — засмя се магьосникът. — Единственото, което ме интересува, е това, че двамата можем да си помогнем и заедно да постигнем различните си цели.

— Нямам нужда от помощ!

Дендибар отново се изсмя:

— Те са могъщ противник, коннико! Подценяваш ги.

— Може би — рече Ентрери. — Ала ти попита за причините, поради които ги търся, а сам не ми каза своите. Какво общо има Домовата кула с някакви си пътници от Десетте града?

— Справедлив въпрос — отвърна шареният магьосник. — Ала не мислиш ли, че трябва да изчакам с отговора, докато не се споразумеем?

— Няма да мога да заспя от притеснение — изплю се Ентрери на пода.

И пак Дендибар само се засмя.

— Може и да промениш мнението си, преди всичко да свърши — каза той. — Засега ти предлагам това в знак на добрата си воля — четиримата са в града. Край пристанището. Трябваше да останат в „Кривата сабя“. Познаваш ли мястото?

Ентрери кимна. Думите на магьосника живо го заинтересуваха.

— За съжаление ги изгубихме из задните улички на западните квартали — продължи Дендибар и хвърли неприязнен поглед на Йердан. Войникът неспокойно се размърда на мястото си.

— И какво ще ми струва тази информация? — попита Ентрери.

— Нищо — отвърна магьосникът. — Когато ти казвам всичко това, помагам и на себе си. Ти ще получиш онова, което искаш, а онова, което аз желая, ще остане за мен.

По устните на Ентрери плъзна усмивка — Дендибар явно искаше да го използва като хрътка, която да надуши общата им плячка.

— Моят чирак ще ти покаже пътя навън — каза магьосникът и кимна към Сидни.

Ентрери се накани да си тръгне, ала преди да излезе се вгледа в Йердан.

— Пази се от пътя ми, войнико — предупреди го той. — Лешоядите се хранят, едва когато големият хищник приключи!

— Когато намеря елфа, жестоко ще си отмъстя! — изръмжа Йердан, когато Кати-Бри, Ентрери и Сидни напуснаха стаята.

— Стой настрана от него — отвърна Дендибар.

Йердан го погледна изненадано.

— Но нали ще искаш да бъде следен?

— Да, — съгласи се магьосникът, — но от Сидни, не от теб.

— И не се поддавай на гнева си — добави той, когато видя яростното изражение на лицето на войника. — Така ти спасявам живота. Гордостта ти е голяма и то напълно заслужено. Ала този човек е прекалено силен за теб, приятелю. Камата му ще те прониже, преди дори да си разбрал, че е наблизо.

Навън Ентрери поведе Кати-Бри далеч от кулата без да пророни и дума. Отново и отново си припомняше срещата и всичко, което бе казано на нея — знаеше, че много скоро пак ще се срещне с Дендибар и хората му.

Кати-Бри, погълната от собствените си мисли, бе доволна, че не се налага да говори или да го слуша. Защо ли един магьосник от Домовата кула търсеше Бруенор и останалите? Дали не искаше да им отмъсти за смъртта на Акар Кесел, лудия магьосник, който приятелите й бяха победили миналата есен? Момичето обърна поглед към подобната на дърво кула, после към убиеца, който крачеше до нея, смаяна и уплашена от нежелания интерес, който приятелите й си бяха навлекли.

После обърна поглед към сърцето си и се опита да повдигне духа и куража си. Дризт, Бруенор, Уолфгар и Риджис щяха да имат нужда от нея преди всичко да е свършило. Не трябваше да ги подвежда.