Р. Салваторе - Сребърни реки

Пътят ни към Митрал Хол едва ли ще бъде лесен. Диви и опасни са земите, които се простират между Долината на мразовития вятър и земите на изток от Лускан, а и още по-мрачни пътища ни очакват, ако успеем да открием входа към изгубените пещери на джуджетата. Ала заобиколен от опитни и храбри приятели, аз не се боя от никое чудовище, или поне от никое чудовище, което може да бъде победено с меч. Не, единственият страх, който изпитвам в това пътешествие, е страхът за Бруенор Бойния чук. Той иска да се завърне у дома си — в подкрепа на това желание има много доводи. Против него — само един. И ако именно този довод — носталгията — е причината, която го кара да търси своя дом с такава жар и себеотдаване, то боя се, че Бруенор ще остане горчиво разочарован.

Носталгията е може би най-голямата лъжа, с която мамим самите себе си. Тя изкривява миналото така, че да може да пасне в калъпа на настоящето. На някои тя дава утеха, чувство за самоличност и принадлежност, ала за мнозина тези променени от изминалото време спомени се превръщат в най-важното нещо на света и затварят очите им за онова, което се случва около тях в момента.

Мнозина са онези, които копнеят да се върнат назад във времето, към онзи „по-прост и по-добър свят“ без да разбират, че може би не светът, а самите те са били по-простодушни, по-искрени и по-добри.

Като Елф на мрака, аз навярно ще живея няколко века, но тези първи десетилетия от живота на елфите (Мрачни и Светли) не се различават кой знае колко от първите години в живота на хората, джуджетата или полуръстовете. И аз прекрасно си спомням онзи идеализъм и неизчерпаема енергия от дните на младостта ми, когато светът изглеждаше прост, а доброто и злото бяха ясно разграничими. Ала именно в тези години аз изживях ужасяващи неща, отраснах в място, чиито нрави и ценности не можех да приема, защото ме отвращаваха и отблъскваха. И може би точно заради това, сега се чувствам много по-добре. Защото, за разлика от мнозина от тези, които срещнах тук, на повърхността, краят на детството и младостта за мен означаваха само по-добър живот.

Дали това ме превърна в оптимист за всичко, което ми предстои и за света като цяло?

Има толкова много хора, които, достигнали средата на живота си, продължават да обръщат поглед назад в търсене на своя рай и да твърдят, че светът е бил много по-хубаво място, когато са били млади.

Само че аз не го вярвам. Разбира се, има случаи, когато това наистина е така жесток деспот се възкачва на престола, на който дотогава е седял мъдър и добър владетел, смъртоносна чума почерня и покосява хиляди хора. Ала въпреки това вярвам, не мога да не вярвам, че народите на този свят се развиват; вярвам, че еволюцията (макар и невинаги да се движи по най-прекия път) води хората напред, към един по-добър живот. Винаги, когато открият път, който води към по-добро бъдеще, хората тръгват натам и захвърлят онова, което не им е помагало. Чувал съм разказите на Уолфгар за неговия народ, варварите от Долината на мразовития вятър, и съм изумен и ужасен от жестокостта, която изпълва миналото им — неспирните войни между отделните племена, масовите изнасилвания на пленените жени и нечовешките мъчения на пленените воини. Вярно е, че сегашните обитатели на Долината са свирепи и безмилостни, но далеч не толкова, колкото предшествениците им. Така и трябва да бъде и силно се надявам, че тази промяна ще продължи и ще се задълбочи. И може би един ден сред тях ще се появи велик водач и ще открие истинската любов, ще открие жена, която ще събуди у него обич и уважение — нещо, което сега е напълно непознато на варварите. И тогава положението на варварските жени може би най-сетне ще се промени?

Ако това се случи, племената на тундрата ще открият една неподозирана дотогава сила. Ако това се случи, ако варварските жени бъдат освободени от сегашното им унизително положение, мъжете никога, никога вече, няма отново да ги превърнат в това, което са те сега — робини.

Тогава всички — и мъже, и жени — и те заживеят много по-добре.

Защото, за да бъде една промяна трайна, тя трябва да бъде за добро. Именно така цивилизациите и народите се развиват, стават по-мъдри и превръщат света наоколо в по-хубаво място.

За Матриарсите от Мензоберанзан (както за много други наследствени тирани) промяната представлява заплаха за властта и положението и затова съпротивата им е напълно логична и очаквана. Ала защо има толкова много хора, дори такива, които живеят в пълна нищета (така, както са живели и техните родители, и родителите на техните родители), за които промяната е ужасяващо, отвратително зло? Не би ли трябвало именно най-бедният селяк най-силно да желае промяна и развитие на света, в който живее? Та нали една такава промяна би означавала по-добър живот за децата му?