Р. Салваторе - Сребърни реки

— Точното място все още ми убягва, но знам къде се крият. Това интересува ли те?

Камата се скри в ножницата си.

— Почакай ме тук — нареди Ентрери. — Не съм сам.

— Господарят ми каза, че пътуваш сам.

От злата усмивка на убиеца Йердан усети, че го полазват тръпки.

— Спечелих я — обясни Ентрери. — Тя е моя — това е всичко, което трябва да знаеш.

Йердан не настоя повече. Когато убиецът се изгуби от погледа му, от устните му се откъсна въздишка на облекчение.

Кати-Бри пристигна в Лускан с отвързани ръце и отпушена уста, ала волята на Ентрери все така я обвързваше много по-силно и от най-якото въже. Думите му, докато я отвързваше от коня, бяха кратки и пределно ясни:

— Само един неразумен ход — и си мъртва. Ще умреш с мисълта, че джуджето, Бруенор, ще страда заради твоята дързост.

Палачът не каза нищо повече на Йердан за нея, а и лусканецът не го попита, макар че жената силно го заинтригува. Дендибар щеше да получи отговори на въпросите си, сигурен бе войникът.

По-късно същата сутрин тримата влязоха в Лускан, изпроводени от подозрителния поглед на дневния пазач на Северната порта. Цялата едноседмична надница на Йердан бе отишла за подкупи на стражите, а и тази нощ щеше да му се наложи да плати още, понеже първоначалната уговорка с пазача включваше пускането на един-единствен чужденец. Никой не бе споменал нищо за това, че ще се наложи да влезе и една жена. Ала Йердан знаеше, че ако така успее да си спечели благоволението на Дендибар, усилията и похарчените пари щяха да си струват.

Според законите на града, тримата оставиха конете си в конюшнята, която се намираше съвсем близо до крепостната стена и, водени от Йердан, тръгнаха по улиците на пристанищния град, покрай сънливи търговци, излезли да продават стоката си още преди зори.

Ентрери изобщо не бе изненадан, когато час по-късно се озоваха пред гъста борова горичка. През цялото време подозираше, че непознатият лускански войник е свързан по някакъв начин с това място. Тримата минаха покрай дърветата и се озоваха пред най-високата сграда в Лускан — Домовата кула на мистиците.

— Кой е господарят ти? — рязко попита Ентрери.

Йердан, чиято смелост се бе завърнала при вида на кулата на Дендибар, се засмя:

— Съвсем скоро ще научиш.

— Ще го науча сега, войнико, или край на срещата ни. Вече съм в града и не се нуждая от помощта ти.

— Мога да накарам стражата да те прогони от града — отвърна Йердан. — А мога да направя и по-лоши неща.

Ала последната дума бе на Ентрери:

— Никога няма да открият трупа ти — безстрастната самоувереност на палача накара Йердан да пребледнее.

Кати-Бри внимателно слушаше разговора на двамата, загрижена за войника — може би скоро щеше да успее да се възползва от недоверието, което двамата изпитваха един към друг.

— Служа на Дендибар Шарения, Господар на Северната кула — рече Йердан и името на могъщия му господар отново го изпълни с храброст.

Ентрери бе чувал това име и преди. Домовата кула бе тема за разговори не само в Лускан, но и във всички околни земи. Името на Дендибар Шарения също се споменаваше често и слуховете, които се носеха за него, го описваха като амбициозен и властолюбив и намекваха, че у него има тъмна и зловеща страна, която му позволява винаги да получава онова, което желае. Дендибар бе опасен, ала и могъщ съюзник. Ентрери бе доволен.

— Заведи ме при него — рече той на Йердан. — Да видим дали имаме общи интереси или не.

Сидни ги чакаше при входа, за да ги придружи до Домовата кула. Без да се представи или да попита за техните имена, тя ги поведе през вити коридори и тайни врати към стаята, в която Дендибар Шарения приемаше посетителите си. Облечен във великолепни одежди, магьосникът вече ги очакваше. Пред него бе наредена богата трапеза.

— Добре дошъл, коннико! — обади се най-сетне Дендибар, след необходимото, но неудобно мълчание, докато двамата се преценяваха с поглед. — Аз съм Дендибар Шареният, както вече знаеш. Надявам се, че ти и твоята прелестна спътница ще споделите трапезата ми!

Дрезгавият му глас дразнеше и смущаваше Кати-Бри и макар да не бе яла от предишния ден, мисълта да се храни заедно с този човек й бе непоносима.

Ентрери я бутна напред и нареди:

— Яж!

Момичето знаеше, че палачът изпитва както нея, така и магьосниците. Сега обаче тя щеше да изпита него.

— Не! — твърдо отвърна тя и го погледна право в очите.

Плесницата я запрати на земята. Йердан и Сидни неволно скочиха, но когато видяха, че Дендибар не се кани да помогне на падналото момиче, веднага спряха и останаха на местата си. Кати-Бри пропълзя встрани от убиеца и остана приклекнала — така по-лесно щеше да се защити от него.