Р. Салваторе - Сребърни реки

— Може би самият Торлин е решил така? — обади се Дризт.

— Не! — отсече Уолфгар. — Когато се изправихме един срещу друг, очите ми срещнаха истинска доблест. Той беше воин. Никога не би позволил това!

Младежът отстъпи няколко крачки назад, оставяйки обезобразените останки на обсебения воин да говорят сами. Гледката бе ужасна. Вцепенено навеки, лицето на Торлин бе запазило наполовина своите човешки черти и наполовина животинската муцуна на призрака.

— Той беше син на вожда — обясни Уолфгар. — Не би могъл да отхвърли заповедите на шамана.

— Много храбър трябва да е бил, за да приеме такава съдба! — рече Дризт.

— Син на вожда? — изсумтя Бруенор. — Май току-що си навлякохме нови преследвачи! Варварите ще искат да уредят тази сметка с нас.

— Аз също! — заяви Уолфгар. — Кръвта на Торлин тежи на твоята съвест, Валрик Пронизващото око!

Викът му проехтя наоколо и вятърът го разнесе из Чукарите. Младият варварин се обърна към приятелите си и в очите му запламтя страховита ярост:

— Аз ще отмъстя за опозоряването на Торлин!

Бруенор кимна, трогнат от справедливите думи и високите принципи на приятеля си.

— Доблестна цел — съгласи се Дризт и като вдигна ятагана си, го насочи напред, към Дългата седловина, следващата спирка по пътя им. — Ала ще трябва да я оставим за друг ден.

Ентрери стоеше на едно възвишение, недалеч от Града на корабните платна. Огънят, който бе запалил по-рано, догаряше зад гърба му. Полуръстът и спътниците му бяха използвали същото място, за да си накладат огън, когато за последен път лагеруваха извън стените на Лускан. Това не бе никакво съвпадение — Ентрери повтаряше всички движения на полуръста и малката му групичка от мига, в който улови следата им на юг от Гръбнака на света. Щеше да се движи така, както се движеха и те, в опит по-добре да разбере действията и намеренията им.

Сега обаче, за разлика от четиримата приятели, погледът му не бе обърнат към стените на пристанищния град. Убиецът гледаше назад, към пътя от Десетте града — там, далеч зад него, проблясваха пламъците на няколко огньове. Не за пръв път виждаше тези светлинки — някой явно го следеше. Беше забавил трескавата бързина, с която пътуваше досега — щеше да навакса, докато четиримата, които преследваше, се бавеха в Лускан. Искаше да подсигури тила си, преди да се заеме с полуръста. Палачът дори оставяше издайнически знаци по пътя си — нека преследвачите му знаят, че е минал оттук.

Загаси тлеещата жарава и отново се метна на седлото — смяташе, че е по-добре да се изправи лице в лице с врага си, отколкото да получи кама в гърба.

После препусна в нощта. Обичаше мрака, тогава бе неговото време и всяка сянка му помагаше — на него, убиецът, който живее в сенките.

Слезе от коня малко преди полунощ, когато почти бе достигнал лагерните огньове. Оттук нататък щеше да се промъкне сам. Сега ясно видя, че това бе просто един търговски керван, нещо съвсем обичайно за тези пътища по това време на годината. Ала чувството за надвиснала опасност не го напускаше. Годините бяха изострили инстинкта му за оцеляване и той прекрасно знаеше, че не бива да го пренебрегва.

Запълзя предпазливо, търсейки място, откъдето да проникне в обградения с каруци лагер. Търговците винаги поставяха много часовои около лагерите си и дори конете представляваха пречка, защото обикновено оставаха впрегнати в каруците.

Ала Ентрери знаеше, че идването му няма да бъде напразно. Не се беше върнал толкова назад, за да си тръгне без да е научил какво са си наумили хората, които го следяха. Извивайки се като змия, той започна да се промъква под каруците. Мина покрай двама стражи, които играеха на домино, но те дори не го усетиха. Пропълзя между конете и те уплашено наостриха уши, но не издадоха звук.

Бе обиколил половината от лагера и тъкмо започваше да се убеждава, че това си е обикновен търговски керван и може би ще е най-добре да го остави на мира и да изчезне в нощта, когато чу добре познат женски глас да казва:

— Каза, че си видял светлина в далечината.

Ентрери спря — знаеше кой говори.

— Да, ей там беше! — отвърна някакъв мъж.

Ентрери се шмугна между две каруци и надникна иззад тях. Недалеч от него стояха двама души и се взираха в далечината там, където допреди малко бе горял неговият огън. И двамата бяха облечени като за битка, на кръста на жената висеше дълъг меч.

— Подцених те — прошепна Ентрери, макар че Кати-Бри не можеше да го чуе.