Р. Салваторе - Сребърни реки

— Не! — прошепна Дризт, когато разбра намеренията на вярното животно. — Не тук!

Беше си спомнил какво бе сторила пантерата преди няколко месеца. За да спаси Риджис от рушащата се около тях кула, Гуенивар бе пренесла полуръста през Равнините на съществуванието. Дризт се вкопчи в гъстата козина на котката.

— Заведи ме в Равнината на призрака! — помоли той. — Там, където оръжието ми ще прониже истинското му същество!

В мига, в който призракът отново прие формата си, Дризт и Гуенивар изчезнаха в свой собствен облак.

— Не спирай да размахваш Щитозъб, момче! — рече Бруенор. — Нека си остане дим, та да не може да те нарани!

— Дризт и котката изчезнаха! — извика Уолфгар.

— За да намерят призрака — обясни джуджето. — В неговата собствена Равнина!

Дризт не можа да се опомни веднага. Беше се озовал в един съвсем различен свят, измерение, в което всичко, дори и собствената му кожа, бе сиво. Единствено по-тъмните очертания на предметите ги отделяха от общата сивота. Нямаше сенки, така както нямаше и светлина; всичко изглеждаше безплътно, не усещаше дори земя под краката си, не знаеше дори къде е горе и къде долу. Тук тези понятия не значеха нищо.

Ала очертанията на Пегаса се виждаха ясно, докато непрекъснато прескачаше между Равнините без да се задържа задълго нито тук, нито в Материалната равнина. Дризт се опита да се приближи до него и разбра, че може да върви, макар да не чувстваше земя под краката си — тялото му просто следваше заповедите на волята му. Щом достигна трептящите очертания на коня, елфът спря и извади ятагана си, готов да го прониже в мига, в който звярът напълно се материализира в тази Равнина.

Когато конят отново се озова в собствената си Равнина, Дризт с всички сили заби острието там, където според черните линии, очертаващи всичко в тази сива земя, трябваше да се намира тялото му. Силуетът се загърчи и заизвива, а ятаганът на Дризт затрептя — Равнината променяше дори стоманата. Ала металът все пак се оказа по-здрав и не спря, пронизвайки тъмните линии, които представляваха крилатия кон. В надвисналата сивота се разнесе трептене, сякаш ударът на Дризт бе нарушил равновесието на Равнината, по очертанията на магическия звяр пробяга агонизираща тръпка.

Уолфгар видя сивият облак да се сгъстява, сякаш Пегасът отново се канеше да се материализира.

— Дризт! — провикна се той към Бруенор. — Изправил се е срещу призрака в равностоен двубой!

— Бъди нащрек! — разнесе се притесненият глас на джуджето. — Елфът може и да успее да го накара да остане тук достатъчно дълго, за да му нанесеш удар!

И като сложи ръце на хълбоците си, мъчейки се да прогони сковаващия костите му студ, Бруенор с препъване тръгна към неподвижната фигура на Риджис.

Призракът се обърна към Дризт, ала преди да успее да се защити, ятаганът го прониза отново. Гуенивар също скочи и впи огромните си нокти в черните очертания. Пегасът отново се обърна — единственият изход бе да се върне в Материалната равнина.

Където Уолфгар вече го чакаше.

Щом облакът възвърна формата си, Щитозъб се стовари върху него. Варваринът почувства как оръжието му за миг среща нещо твърдо, усети съпротива и разбра, че този път беше уцелил. После димът се разпръсна.

Призракът отново се завърна в собствената си Равнина, където Дризт и Гуенивар не се поколебаха и за миг преди да се нахвърлят върху него. Крилатият кон прескочи обратно в Материалната равнина, само за да получи още един страховит удар от бойния чук на русокосия варварин. Хванат в капан, той нямаше къде да бяга — тежки удари се сипеха върху му и в двете Равнини. Всеки път, когато се материализираше пред елфа, Дризт забелязваше, че очертанията на противника му стават все по-тънки, а ятаганът се забива все по-леко. И всеки път, когато се появеше пред Уолфгар, варваринът виждаше, че облакът става все по-плътен и по-плътен. Бяха победили!

Най-сетне Дризт видя как съществото на Пегаса излетя от материалната си обвивка и се понесе в тегнещата сивота, далеч от тях.

— Отведи ме у дома! — уморено рече елфът на Гуенивар.

Миг по-късно, двамата вече стояха до Риджис и Бруенор.

— Ще се оправи — каза джуджето в отговор на неизречения въпрос на Дризт. — Като го гледам не ще да е умрял, само е изгубил свяст.

Недалеч от тях, Уолфгар също се приведе над нечия фигура, прекършена и разкривена, тя не бе нито на човек, нито на звяр.

— Торлин, син на Йерек — бавно проговори Уолфгар и отправи поглед назад, към лагера на тъмнокосите варвари. — Това е дело на Валрик. Ръцете му са изцапани с кръвта на Торлин!