Р. Салваторе - Сребърни реки

Торлин бе обсебен.

Вместо него, сред кръга на бойците сега стоеше призрачната фигура на огромен сив кон. Всички, дори и Валрик, паднаха на колене. Ала Пегасът вече бе разбрал мислите на шамана и знаеше, че земните му деца имат нужда от него — знаеше какво трябва да направи. От ноздрите му изригна дим и той полетя след бегълците.

Четиримата приятели все така яздеха без да спират, макар и не с такава трескава бързина. Вече не бяха безпомощни, завързани пленници, скоро щеше да се съмне, а зад тях не идваха никакви преследвачи и те постепенно се успокоиха. Бруенор си играеше с шлема си, мъчейки се да изглади вдлъбнатините от последната битка, та да успее да го нахлупи на главата си. Дори и Уолфгар, въпреки ужаса, който го бе обзел, когато чу заклинанието на Валрик, започна да се отпуска.

Само Дризт, винаги нащрек, не вярваше, че толкова лесно ще успеят да се измъкнат. И точно той пръв усети приближаващата опасност.

В тъмата на подземните градове, Мрачните елфи често си имаха работа със същества от други Равнини и дългите векове живот под земята ги бяха направили особено чувствителни към магическите им излъчвания. Дризт рязко спря коня си и се обърна.

— Какво чу? — попита Бруенор.

— Нищо — отвърна Дризт, оглеждайки се на всички страни. — Ала там има нещо.

Преди някой да успее да каже каквото и да било, от небето се спусна сив облак и връхлетя върху тях. Конете зацвилиха от ужас и се изправиха на задните си крака. В настаналата суматоха никой не можеше да разбере какво точно става. Миг по-късно, пред очите на изумения полуръст сивият облак прие формата на крилат кон. Сковаващ мраз проникна до мозъка на костите му и с ужасен вик, Риджис се строполи на земята.

Бруенор, който яздеше непосредствено зад полуръста, безстрашно се нахвърли върху призрачния кон, ала вместо плът и кости, брадвата му разсече само сива празнота. Не успя дори да се опомни, когато Пегасът отново прие формата си и смразяващият студ плъзна по вените му. Ала джуджето бе по-кораво от полуръста и успя да се задържи на седлото.

— Какво е това? — провикна се то към приятелите си.

Щитозъб профуча покрай него, ала още преди да достигне целта си, Пегасът се превърна в кълбо сив дим и магическият чук премина през него.

В следващия миг призрачният звяр отново прие материалната си форма и връхлетя върху джуджето. Ужасено, бялото пони се опита да побегне, но не успя и падна.

— Не можеш да го удариш! — извика Дризт на Уолфгар, който се спусна да помогне на Бруенор. — Не е от тази Равнина!

Извиквайки цялата си сила на помощ, варваринът успя да накара своя жребец да се доближи до призрачния звяр. Щитозъб вече се бе завърнал в ръката му и той отново замахна.

И отново магическият чук срещна само сив дим.

— Тогава какво? — изкрещя той към Дризт, озъртайки се на всички страни, за да види откъде ще се появи Пегасът.

Дризт трескаво мислеше. Риджис все още лежеше на земята, блед и неподвижен. Бруенор, макар и да не бе сериозно наранен при падането на понито си, изглеждаше замаян и целият трепереше от призрачния студ, който го смразяваше до мозъка на костите. В главата на елфа се зароди отчаян план и той извади статуетката на пантерата от раницата си.

Призракът се завърна, връхлитайки върху враговете си с подновена ярост. Ледените му крила покриха раменете на Бруенор.

— Връщай се обратно в Бездната, призрачно изчадие! — изкрещя джуджето.

Уолфгар препусна към приятеля си, ала от него се виждаше само брадвата, която безсилно разсичаше сивия облак.

Конят на варварина спря и вече нищо не можеше да го накара да направи дори и една крачка напред. Уолфгар скочи от седлото и се втурна към сивия облак. Единственото, което успя да направи, бе да повлече Бруенор със себе си, навън изпод призрачното було, което ги обвиваше. Двамата се претърколиха на земята, а когато се обърнаха, видяха, че духът отново е изчезнал.

Клепачите на джуджето натежаха, кожата му придоби мъртвешки синкав оттенък и за първи път през живота си изгуби несломимия си боен дух. Уолфгар също пострада от ледената прегръдка на призрачния облак, ала решителността и желанието да се бие не го напуснаха.

— Не можем да го победим! — едва успя да изрече Бруенор през тракащите си зъби. — Напада ни, ала когато се опитаме да отвърнем на удара — изчезва!

— Трябва да има начин! — рязко тръсна глава Уолфгар, но после се съгласи с приятеля си. — Но чукът ми не може да се бие с облаци!

Гуенивар вече стоеше до елфа и, приклекнала ниско, търсеше врага, който заплашваше господаря й.