Р. Салваторе - Сребърни реки

— О, не, изобщо не е същото! — възкликна Харкъл, развълнуван, че някой, който не живее в Бръшляновото имение, проявява интерес към работата им. — Невидимите предмети наистина не са никаква рядкост, но цяло едно невидимо поле — това вече е съвсем различно!

И като махна с ръка по посока на ручея, Харкъл обясни:

— Всичко, което попадне в реката, придобива нейните качества, ала това трае само докато не излезе от водата. Когато някой човек се намира в омагьосаната земя (сам съм го изпробвал и го знам от личен опит), водата и рибите в нея са си съвсем нормални, но пък всичко, което се простира отвъд полето, става невидимо. Това е в разрез с всички качества на невидимостта, които познаваме сега и може би се дължи на дупка в материята на някоя напълно непозната ни Равнина на съществуванието!

Внезапно Харкъл забеляза, че във вълнението си бе навлязъл в подробности, които ни най-малко не интересуваха спътниците на елфа, така че опита да се успокои и учтиво смени темата на разговора:

— Може да оставите конете си ето тук — рече той и посочи една от ниските дървени постройки. — Тръгнете под моста и ще стигнете право там. Аз ще ви оставя — трябва да свърша нещо друго. Сигурно ще се срещнем по-късно в гостилницата.

Уолфгар не можа да разбере какво точно искаше да каже магьосникът и предпазливо стъпи върху моста. Още преди да се опомни, някаква невидима сила го запрати назад.

— Казах под моста — провикна се Харкъл. — Не може да минете по моста, когато отивате натам, той се използва само на връщане. Така няма как да се стигне до караници, докато пресичаме реката.

Уолфгар не бе особено възхитен от идеята да тръгне по мост, който не може да види, но не искаше да изглежда страхливец в очите на приятелите си и на магьосника. Много предпазливо той застана под извития свод на моста и се опита да напипа невидимия брод. Ала там имаше само въздух и ромон на вода. Варваринът се поколеба.

— Хайде, съвсем лесно е! — увещаваше го Харкъл.

Уолфгар се хвърли напред, готов да пропадне в буйните води, които чуваше да шумят под моста. За своя огромна изненада обаче не падна надолу.

Падна право нагоре!

Чу се силен тътен и варваринът се стовари върху дъното на моста с главата напред. Известно време остана там, прекалено изумен, за да може да помръдне — лежеше по гръб от вътрешната страна на моста и гледаше надолу, вместо нагоре!

— Нали ви казах! — извика Харкъл. — Трябва само да тръгнете под моста!

Дризт нямаше нужда от втора покана и без да се колебае, скочи под омагьосания мост. С обичайната си лекота и изящество, елфът се приземи точно до приятеля си.

— Добре ли си? — обърна се той към Уолфгар.

— Пътя, приятелю! — простена Уолфгар. — Искам да се върна при пътя и орките! Там е къде-къде по-безопасно!

Дризт му помогна да се изправи на крака, понеже всяка частица от съзнанието на варварина неистово се противеше на идеята да стои нагоре с краката под някакъв си мост, докато над главата му шурти невидим поток.

Бруенор също не бе особено възхитен, но не можеше да гледа как Риджис си стои съвсем спокойно под моста и го дразни. Много скоро четиримата приятели отново усетиха тревата под краката си — бяха се озовали обратно в нормалния, видим свят. Пред тях се издигаха две сгради и те, следвайки напътствията на Харкъл, се отправиха към по-ниската.

На вратата ги посрещна жена, облечена в сини одежди.

— Четирима! — възкликна тя. — Ама наистина, трябваше да ме предупредите предварително!

— Харкъл ни изпрати — обясни Риджис. — Не сме оттук и не знаем обичаите по тези земи, затуй ви молим да простите невежеството ни!

— Е, добре! — въздъхна жената. — Влизайте! Всъщност точно в момента сме необикновено незаети, та съм сигурна, че ще се намери местенце за конете.

С тези думи тя ги поведе към най-голямото помещение в сградата. То се оказа просторна квадратна стая, чиито стени бяха плътно покрити с малки клетки, достатъчно големи, за да могат смалените коне да се чувстват удобно. Много от тях вече бяха заети, а табелките пред всяка една от тях показваха за кого от магьосниците бе запазено съответното животно. Все пак имаше и празни места и веднага щом намери четири свободни клетки, жената прибра конете на четиримата приятели.

— Може да си ги вземете, когато пожелаете — обясни тя, докато подаваше на всеки от тях ключа от клетката с коня му.

Внезапно жената млъкна и се вгледа в красивото лице на Дризт.

— Я, какво виждам! — без да променя спокойната си, монотонна реч продължи тя. — Не бях чула за пристигането ти, но съм сигурна, че мнозина ще поискат да се срещнат с теб преди да си заминете оттук! Никога досега не сме виждали някого от твоята раса.