Р. Салваторе - Камъкът на полуръста

— Два?

— Два — повтори Ентрери. — Първо — аз винаги работя сам.

Тялото на Раситър рязко се изпъна, когато острието на изумрудената кама се заби в гръбнака му.

— И второ — спокойно продължи Ентрери, сякаш нищо не се бе случило, — ти си мъртъв.

После издърпа изумрудената кама и докато тялото на Раситър се свличаше на земята, Ентрери избърса окървавеното й острие в късата му пелерина.

Убиецът огледа резултата от работата си, после отново сведе поглед към ранения си лакът.

— Силите ми се завръщат — доволно прошепна той и потъна в мрака.

Утрото вече бе настъпило, а той не бе излекуван напълно. Все още не бе готов да се изправи срещу предизвикателствата на калимпортските улици.

Бруенор почука лекичко. Както обикновено, отговор не последва. Само че този път, твърдо решено да влезе на всяка цена, упоритото джудже не се отказа, а повдигна резето и пристъпи в сумрачната стая.

Гол до кръста, Дризт седеше на леглото с гръб към него и прокарваше пръсти през гъстата си, бяла коса. Дори и в полумрака на стаята, Бруенор съвсем ясно видя дълбоката резка, която аленееше върху гърба му. Джуджето неволно потръпна — как така не бе разбрал колко жестоко Артемис Ентрери бе ранил приятеля му!

— Пет дни, елфе — тихичко каза Бруенор. — Тук ли смяташ да прекараш целия си живот?

Дризт бавно се обърна и го погледна.

— А къде другаде да ида? — отвърна той.

Бруенор се вгледа в лавандуловите очи на приятеля си, леко присвити заради светлината, която нахлуваше през отворената врата. За щастие, лявото око отново бе отворено — жестокият удар на демодана не бе успял да ослепи завинаги Дризт, както джуджето се притесняваше.

Раната заздравяваше, ала Бруенор не бе спокоен — през последните няколко дни дълбокият, лавандулов поглед на елфа бе загубил голяма част от блясъка си.

— Как е Кати-Бри? — Дризт бе искрено загрижен за младата жена, а и този въпрос му даде възможност да смени неприятната тема.

Бруенор се засмя.

— Още не може да става — отвърна той, — ама острият й език си е все така на мястото! Хич не й харесва туй, дето все трябва да лежи.

И Бруенор отново се засмя при спомена за сцената, която се бе разиграла по-рано същия ден в стаята на Кати-Бри. Един от прислужниците се бе опитал да оправи възглавницата й, ала вместо благодарност, получи такъв смразяващ поглед, че побърза да се измъкне, преди Кати-Бри да го бе замерила с нещо.

— Хич не може да понася някой да се суети около нея, та прислужниците вече гледат да не й се мяркат много-много пред очите.

Дризт се усмихна пресилено.

— А Уолфгар?

— Вече е по-добре — отвърна джуджето. — Отне ни четири часа да смъкнем онуй лепкаво нещо от тялото му, а и ръката му още не се е оправила — поне един месец ще трябва да носи превръзка, ама мойто момче не се дава толкоз лесно! Як е кат’ канара, че и почти толкоз грамаден!

Двамата приятели се спогледаха развеселени, ала постепенно усмивките им започнаха да избледняват, мълчанието стана неловко.

— Угощението на полуръста ще започне всеки момент — каза Бруенор най-сетне. — Ще дойдеш ли? Кат’ знам колко обича да си похапва Къркорещият корем, масите сигурно вече се огъват.

Дризт уклончиво сви рамене и Бруенор изсумтя недоволно:

— Не можеш да прекараш целия си живот сред четири мрачни стени, елфе!

После внезапно млъкна, сякаш току-що му бе хрумнала нова мисъл.

— Да не би да излизаш нощем? — лукаво попита той.

— Да излизам?

— На лов — поясни джуджето. — Да не би да се опитваш да откриеш Ентрери?

Сега бе ред на Дризт да се разсмее. Бруенор май наистина отдаваше желанието му да остане насаме със себе си на някакво натрапчиво желание да залови Ентрери.

— Та ти гориш от желание веднъж завинаги да си уредиш сметките с него — упорстваше джуджето. — А и той сигурно мисли само за туй как да си отмъсти.

— Да вървим — рече Дризт и нахлузи една широка риза.

След това стана от леглото и се накани да си сложи маската, ала внезапно спря с ръка във въздуха. За миг се вгледа колебливо в магическия предмет, после го остави обратно върху масичката.

— Да вървим — повтори той. — Не искам да закъснеем за угощението на Риджис.

Бруенор се оказа напълно прав — върху масата, която ги очакваше, бяха подредени прекрасни сребърни прибори и изящни порцеланови съдове, а апетитните ухания, които се носеха във въздуха, ги накараха да оближат устни.

Начело на масата седеше Риджис. Многобройните скъпоценни камъни, с които бяха обсипани дрехите му, заискряваха на светлината на свещите, колчем полуръстът се раздвижеше на мястото си; зад него, насинени и бинтовани, стояха двамата евнуси, които преди пазеха Пук.