Р. Салваторе - Камъкът на полуръста

Изведнъж всичко отмина така внезапно, както бе започнало, и стаята отново се окъпа в слънчева светлина. Първите, които се изправиха на крака, бяха Дризт и Бруенор. Нетърпеливите им погледи бързо обходиха стаята, без да пропуснат и най-малката подробност.

Изкривен и разбит, Тароският пръстен лежеше на земята — никому ненужна метална рамка, от която тук-там стърчаха късове лепкаво, подобно на паяжина вещество. Един крилат демодан лежеше мъртъв на пода, до него се търкаляше отсечената ръка на друг от събратята му, а горната половина от тялото на още едно от чудовищата все още потръпваше конвулсивно, насред локва от гъстата, черна течност, която бе изпълвала вените му приживе.

Няколко метра по-назад, облегнат на лакти, лежеше Уолфгар и смаяно се оглеждаше. Едната му ръка бе яркочервена там, където я бе опалил лъчът на магьосника, лицето му бе почерняло от пушека, странното вещество от сърцевината на Пръстена го обвиваше в лепкавата си прегръдка. Цялото му тяло бе осеяно с капчици кръв — повърхността на портала явно не само бе приличала на стъкло.

Уолфгар впери празен поглед в приятелите си, примигна един-два пъти и се строполи по гръб.

Дризт и Бруенор рязко се обърнаха, когато зад тях долетя нисък стон. Магьосникът опитваше да се изправи на крака, но после се сети, че така ще привлече вниманието на двамата страховити натрапници върху себе си и продължи да лежи напълно неподвижно.

Дризт и Бруенор се спогледаха. Какво трябваше да сторят сега?

— Колко е хубаво отново да усетиш милувката на слънчевите лъчи — разнесе се тих глас зад тях.

Двамата се обърнаха и видяха дълбоките сини очи на Кати-Бри да ги гледат усмихнато.

Облян в сълзи, Бруенор коленичи до нея и я притисна в обятията си. Дризт гореше от желание да стори същото, но разбираше, че в този момент джуджето сигурно иска да остане насаме с дъщеря си. Той топло стисна рамото му и отиде в другия край на стаята, за да се увери, че Уолфгар е добре.

В мига, в който коленичи до приятеля си, нещо зад него изтрополи. Очукан и разкривен от битката, тронът на Пук политна напред. Дризт го улови, ала докато го избутваше встрани, за да не падне върху Уолфгар, Пук изскочи иззад него и се втурна към вратата, която водеше навън.

— Бруенор! — извика Дризт, ала още докато изричаше името на приятеля си, знаеше, че той е прекалено погълнат от завърналата се към живота Кати-Бри, за да го чуе.

Елфът бутна трона настрани, свали Таулмарил от рамото си, постави стрела в тетивата и се втурна след пашата.

Пук изскочи от стаята и затвори вратата след себе си. После се обърна към стълбището и се опита да извика Раситър, ала вместо името на плъхочовека, от устните му се откъсна нечленоразделно ломотене — на последното стъпало, скръстил ръце на гърдите си, стоеше Риджис и го гледаше спокойно.

— Ти! — изрева Пук с разкривено от ярост лице.

— Не, тя — поправи го полуръстът и посочи грамадната черна пантера, която тъкмо се канеше да скочи.

В слисването и ужаса си, Пук не видя нищо друго, освен кълбо остри нокти и зъби, което връхлетя върху него със страшна сила.

Когато няколко секунди по-късно Дризт изскочи от стаята, водачът на гилдията на калимпортските крадци бе срещнал жестокия си, но заслужен край.

— Гуенивар! — извика Дризт — за първи път от седмици насам се намираше така близо до скъпата си спътница, заедно с която бе преживял толкова много опасности.

Огромната пантера скочи върху него и завря топлата си муцуна в лицето му.

Размяната на нежности обаче трябваше да почака. На върха на стълбището, сключил ръце зад главата си, стоеше Риджис, удобно облегнат на изящно резбованите перила. Дризт искрено се радваше да види приятеля си жив и здрав, ала скоро нещо друго отвлече вниманието му — ужасени писъци се носеха от етажите под него и се смесваха със заплашително, гърлено ръмжене.

Бруенор също чу странните звуци и се показа от стаята, за да види какво става.

— Къркорещ корем! — радостно възкликна той и побърза да отиде при двамата си приятели.

От мястото си на върха на стълбището, тримата прекрасно виждаха какво става на долния етаж. Из коридорите непрекъснато пробягваха плъхочовеци, следвани по петите от огромни котки. В отчаянието си, една групичка получовеци реши да се защитава, ала само миг след като извадиха мечовете си, гнусните създания бяха погребани под лавина от черна козина и остри зъби.

— Котки? — ахна Бруенор. — Довел си котки?

Риджис се усмихна лукаво и наклони глава, така че още по-добре да вижда битката, която кипеше на долния етаж.