Р. Салваторе - Камъкът на полуръста

Джуджето надникна над ръба на скъпоценния си щит, видя дупката и в очите му лумна опасен пламък.

— Как смееш да пробиваш моя щит! — изрева той и понечи да се нахвърли върху Пук.

Великанът — евнух побърза да се намеси.

С крайчеца на окото си Уолфгар видя какво става и с удоволствие би се хвърлил да помогне на приятеля си (особено като забеляза, че Пук отново зарежда тежкия арбалет), ала неговото положение съвсем не беше по-леко. Един крилат демодан излетя през портала и се спусна отгоре му.

Само светкавичните рефлекси спасиха младия варварин. Без дори да се замисли, той сграбчи чудовището за крака и като напрегна цялата си исполинска сила, за да запази равновесие, хвърли тялото му на земята, където Щитозъб с лекота го довърши.

Когато отново се обърна назад, през Тароския пръстен вече се подаваха няколко чифта хищнически ръце, две-три от чудовищата дори бяха успели да проврат главите и част от раменете си. Бясно размахал магическия чук, Уолфгар нямаше време да мисли за друго, освен за това как да задържи гнусните създания от другата страна на портала.

Преметнал безчувственото тяло на Кати-Бри през рамо, Дризт тичаше по обвития в зловонни миазми мост. Учуди се, че никой не опита да го спре, ала бързо разбра какво става, когато най-сетне достигна портала.

Десетки демодани се бяха струпали там, препречвайки пътя на всеки, който би се опитал да премине през магическата врата.

Смут обзе елфа. Той внимателно положи тялото на Кати-Бри на моста и се отпусна на едно коляно, чудейки се какво да прави. За миг се замисли дали да не опита с Таулмарил, ала знаеше, че дори само една стрела да пропусне целта си, ще премине портала и ще се озове от другата страна, където стоеше Уолфгар. Не можеше да поеме такъв риск.

— Толкова близо! — безпомощно прошепна той и сведе поглед към Кати-Бри.

Протегна ръка и погали лицето й. Колко студена бе кожата й! Приведе се над нея, за да види дали диша, ала преди да разбере какво прави, устните му леко докоснаха нейните. Младата жена потрепна, но не отвори очи.

Ала все още бе жива и това даде нови сили на Дризт.

— Твърде близо! — мрачно каза той. — Няма да позволя да загинеш в това ужасно място!

И той пак преметна тялото й през рамо, като внимателно го завърза с плаща си, за да е сигурен, че няма да падне. След това извади двата магически ятагана, прокара чувствителните си пръсти по изкусно изработените дръжки, сякаш искаше да се слее в едно с оръжията и да ги направи смъртоносно продължение на собствените си ръце, и си пое дълбоко дъх.

После се хвърли така безшумно, както можеше само един Елф на мрака, към струпаните чудовища.

Риджис неспокойно се изправи, когато видя тъмните силуети да изскачат от сребърните сенки около него. Не го заплашваха (поне засега), ала ставаха все повече и повече. Незнайно как полуръстът бе сигурен, че котките са тук единствено заради него.

В този миг се появи Гуенивар.

— Намислила си нещо — каза Риджис, видял странната възбуда в тъмните очи на пантерата.

Щом вдигна ониксовата статуетка и прокара пръсти по нея, възбудата на Гуенивар стана почти осезаема.

— Можем да се върнем с нейна помощ! — досети се внезапно Риджис. — Това е ключът и с негова помощ можем да отидем където поискаме!

Изведнъж през ума му мина нова, още по-вълнуваща мисъл:

— Всички ние?

Риджис бе готов да се закълне, че по муцуната на Гуенивар заигра усмивка.

— Разкарай се от пътя ми, лоена топко! — изрева Бруенор.

Великанът разкрачи крака и посегна към джуджето с огромната си ръка… която то надлежно ухапа.

— Никога не слушат, кат’ им говориш — измърмори Бруенор и, като се приведе, хукна напред.

Точно когато минаваше между краката на евнуха, той рязко вдигна глава и единственият рог на шлема му накара нещастния великан да подскочи от болка. За втори път този ден очите на евнуха се замъглиха и той се строполи на пода, здраво стиснал с две ръце новата рана.

Бруенор отново се обърна към Пук, а в сивите му очи гореше убийствен пламък. Пашата обаче не изглеждаше особено притеснен, а и Бруенор като че ли не го забелязваше. Цялото му внимание бе насочено към арбалета, който пак бе зареден и сочеше право към него.

Дризт бе обзет от едно-единствено чувство — сляпа ярост при мисълта за болката, която гнусните обитатели на Тартар бяха причинили на Кати-Бри.