Р. Салваторе - Камъкът на полуръста

Предаден от своя учител и приятел, Уолфгар политна напред и тупна на пода в покоите на Пук. Без да обръща внимание на нищо около себе си, той сграбчи металната рамка на Тароския пръстен и яростно го разтърси.

— Изменник! — изрева той. — Никога няма да забравя това, трижди проклети елфе!

— Изпълни дълга си! — долетя отговорът на Дризт. — Само ти имаш силата да опазиш вратата и да я задържиш отворена. Само ти! Пази я, сине на Беорнегар! Ако Дризт До’Урден означава нещо за теб, ако някога си обичал Кати-Бри, не позволявай на никого да затвори портала!

Дризт можеше само да се надява, че думите му са успели да достигнат до онова малко късче разум, което все още бе останало непомрачено от свирепата, заслепяваща ярост, обзела Уолфгар. Без да губи повече време, той се обърна, закачи скиптъра на колана си и преметна Таулмарил през рамо. Кати-Бри вече се намираше под него и продължаваше да пада, все така бледа и безчувствена.

Дризт извади двата си ятагана. Колко ли време щеше да му отнеме да пренесе тялото на Кати-Бри до някой мост и да открие пътя до портала? Или той също щеше да я последва в безкрайното й, обречено падане?

И колко дълго Уолфгар щеше да съумее да задържи прохода отворен?

Дризт тръсна глава и прогони тези въпроси. Сега не бе време да търси отговорите им.

Изпепеляващият огън в лавандуловите му очи пламна по-силно от всякога. Сиянието заискри в едната му ръка, другият ятаган с нетърпение очакваше мига, в който щеше да прониже сърцето на някой от гнусните обитатели на Тартар.

Събрал цялата храброст, белязала безстрашния му живот, и с всичката ярост, която годините, изпълнени с обиди и несправедливост, бяха натрупали в гърдите му, съсредоточена сега върху съдбата на красивата, смазана млада жена, която продължаваше да пада в безкрайната пропаст, Дризт се хвърли в мрака на бездната.

Бруенор нахлу в покоите на Пук с високо вдигната митрална брадва и проклятия на уста. Преди двамата евнуси — великани да успеят да реагират, той вече се бе втурнал в другия край на стаята. Пук, който се намираше най-близо до освирепялото джудже, го гледаше по-скоро развеселен, отколкото уплашен.

Бруенор дори не го забеляза. Цялото му внимание бе насочено към една фигура, облечена с магьоснически одежди, която сега уплашено се свиваше до стената. Човекът, който бе изпратил Кати-Бри в Тартар.

Прочел смъртната си присъда в очите на побеснялото джудже, Ла Вал се измъкна през вратата и панически побягна към собствената си стая. Лудешкото туптене на сърцето му постепенно започна да стихва, когато в стаята се разнесе изщракването на ключалката. Вратата беше магическа, подсигурена с няколко сложни заклинания. Тук най-сетне бе на сигурно място… или поне така си мислеше.

Не един и двама магьосници, заслепени от прекалената увереност в собственото си могъщество, бяха ставали жертва на друга — може би не толкова сложна, но все така опасна — сила. Ла Вал не знаеше какъв казан от страсти ври сега в гърдите на Бруенор Бойния чук, затова и не можеше да предположи на какво бе способно освирепялото джудже в яростта си.

Изненадата му бе пълна, когато малко по-късно митралната брадва се стовари върху „непристъпната“ му врата, сякаш бе една от неговите собствени мълнии, и я разтроши на трески. Обезумялото от гняв джудже влетя в стаята му.

Уолфгар, напълно сляп за всичко, което го заобикаляше и с единствената мисъл да се върне при Тартар и Кати-Бри, премина през Тароския пръстен в мига, в който Бруенор изхвърча от стаята. Думите на Дризт обаче, отчаяната му молба да пази вратата, не можеха да бъдат пренебрегнати току-така. Каквито и да бяха чувствата му към Кати-Бри и елфа в този момент, младежът не можеше да отрече, че мястото му наистина бе тук, при вратата, свързваща двете равнини.

Ала не можеше да забрави и как Кати-Бри, мъртвешки бледа и безпомощна, бавно потъва в мрака на бездната. Струваше му се, че сърцето му ще се пръсне от болка. Той трябваше, на всяка цена трябваше да се върне обратно в Тартар и да й се притече на помощ.

Преди Уолфгар да успее да реши дали да последва сърцето или разума си, върху главата му се стовари нечий огромен юмрук и го повали на земята. Паднал по очи и заобиколен от двамата великани на Пук — това съвсем не бе най-добрият начин да започне една битка, ала яростта на варварина бе не по-малко силна от тази на джуджето.

Великаните се опитаха да го смажат с тежките си крака, ала Уолфгар бе прекалено пъргав, за да бъде победен толкова лесно. Бърз като светкавица, той скочи на крака и стовари тежкия си юмрук в лицето на единия евнух. За миг великанът впери в него празен поглед, изумен, че един човек е способен на подобен удар, после политна назад и се строполи на земята.