Р. Салваторе - Камъкът на полуръста

— Какво става, елфе? — извика той недоумяващо. — Вървим все нагоре, ала вместо да се изкачваме, слизаме все по-надолу!

Дризт се обърна назад и веднага разбра какво има предвид приятелят му. Само че сега нямаше време за философски разсъждения — той просто следваше пътя, който скиптърът му показваше, сигурен, че магическият предмет ще го изведе до изхода от Тартар. Въпреки това, елфът спря за миг, заинтригуван от една възможност, която странната, очевидно кръгла равнина, току-що му бе подсказала.

Един демодан се изпречи на пътя им, ала Уолфгар го събори от моста, преди чудовището да успее да вдигне ръка, за да се защити. Тласкан от сляпа ярост, варваринът вече не усещаше нито болка, нито умора. Изгарящ от желание да мъсти, той се спираше на всяка крачка, търсейки още някое чудовище, което да погуби, после отново се втурваше напред към Дризт, готов да нанесе първия удар на всяко скверно създание, което би се опитало да ги спре.

Изведнъж гъстите изпарения, които се кълбяха навсякъде, се разпръснаха и приятелите съзряха образ — неясен и далечен, ала несъмнено идващ от Материалната равнина.

— Порталът — обясни Дризт. — Скиптърът не му е позволил да се затвори. Бруенор ще тръгне пръв.

Бруенор впери невярващ поглед в приятеля си.

— Да тръгна? — рече той изумено. — Как можеш да искаш от мен да си тръгна, елфе? Та мойто момиче е тук!

— Нея вече я няма, приятелю — меко каза Дризт.

— Ха! — опита се да изсумти джуджето, но думите му прозвучаха повече като сподавен хлип. — От къде на къде си толкоз сигурен!

В погледа, който Дризт му отправи, се четеше дълбока жал, ала дори това не можеше да го накара да промени решението си.

— А дори и да знаех, че е мъртва — заяви Бруенор, — пак бих останал тук, за да открия тялото й и да го измъкна от туй проклето място!

Дризт сграбчи приятеля си за раменете и се взря в очите му.

— Върви, Бруенор, върни се в света, на който принадлежим. Не обезсмисляй саможертвата на Кати-Бри! Не позволявай трагичната й гибел да се окаже напразна!

— Как можеш да искаш от мен да си тръгна? — повтори Бруенор, без дори да се опита да прикрие хлипането си; в сивите му очи блестяха сълзи. — Как можеш…

— Не мисли за онова, което е минало! — остро го прекъсна Дризт. — От другата страна на тази врата се намира магьосникът, който ни прокуди от нашата равнина. Магьосникът, който изпрати Кати-Бри тук!

Това бе повече, отколкото джуджето можеше да понесе. Сълзите отстъпиха място на изпепеляващ огън и като нададе свиреп рев, той скочи право в отворения портал, вдигнал високо митралната си брадва.

— Сега е твой… — започна елфът, но Уолфгар не го остави да довърши.

— Ти върви, Дризт. Отмъсти за Кати-Бри и Риджис. Довърши онова, което двамата започнахме. За мен вече няма покой. Раната, която получих днес, няма да заздравее никога.

— Нея вече я няма — повтори Дризт.

Уолфгар кимна.

— Значи и с мен е свършено — едва чуто промълви той.

Дризт се опита да обори думите му, ала и сам виждаше, че скръбта на младежа бе прекалено дълбока, за да може някога да се съвземе от нея.

Внезапно Уолфгар вдигна очи и на лицето му се изписаха ужас и изумление, примесени с мрачно въодушевление. Дризт проследи погледа му, не така изненадан, но все пак покорен от гледката, която се разкри пред него.

Безчувственото тяло на Кати-Бри бавно падаше от черното небе над тях.

Тартар беше кръгъл.

Двамата приятели се облегнаха един на друг, за да се подкрепят взаимно. Не бяха сигурни дали Кати-Бри е жива или не, макар да виждаха жестоките рани, които бе понесла. В този миг, един крилат демодан се спусна от сенките и протегна грабливите си нокти към крака на падащото момиче.

Преди Уолфгар да осъзнае какво става, Дризт вече бе свалил Таулмарил от рамото си и се прицелваше. Сребърната стрела проряза тежкия въздух и се заби в главата на чудовището в мига, в който ноктите му се забиха в тялото на младата жена. Това бе краят на още един от скверните обитатели на Тартар.

— Върви! — изкрещя Уолфгар на Дризт и направи крачка напред. — Вече знам какво трябва да сторя!

Дризт обаче имаше други планове. Той провря крак между глезените на варварина и с един лек, добре премерен ритник в коленете, го подбутна към отворения портал. Уолфгар бързо разбра какво се опитва да направи елфът и отчаяно се опита да се задържи на крака.

Само че, Дризт беше по-бърз. Опрял острието на един от ятаганите си в гърлото на младежа, той го принуди да продължи в избраната от него посока. Когато се намираха на по-малко от метър от отворения портал, точно когато елфът бе сигурен, че Уолфгар ще опита нещо отчаяно, тежкият му ботуш се стовари върху гърба на варварина и го изрита с всичка сила.