Р. Салваторе - Камъкът на полуръста

Дризт като че ли най-силно усещаше хищните пръсти на отчаянието, вкопчени в сърцето му. Никое от безбройните изпитания, които бе преживял в тежкия си живот, не бе успяло да разклати непоколебимото му упование в абсолютната справедливост. През цялото време бе вярвал (макар да не смееше да го признае дори пред самия себе си), че непоклатимата вяра в правотата на принципите му и неотклонното им следване, рано или късно ще бъдат възнаградени. Ала, ето че сега бе безнадеждно уловен в капана на една битка, която можеше да свърши единствено с неговата гибел, битка, в която всяка победа бе временна и означаваше единствено удължаване на агонията.

— Проклето да е това място! — провикна се Кати-Бри.

Не можеше да се прицели добре, но въпреки това вдигна Таулмарил. Стрелата одраска ръката на Дризт и се вряза в демодана. Чудовището се олюля и Бруенор най-сетне успя да се изправи на крака.

— Какво ви става, да не би да се уплашихте? — скара се Кати-Бри на приятелите си.

— По-кротко, момиче, по-кротко — вяло отвърна Бруенор, докато замахваше немощно към краката на чудовището.

Гнусната твар с лекота избягна брадвата и замахна към Дризт, който и този път успя да се отдръпне навреме.

— Хич не смей да ми говориш така, Бруенор Боен чук — изкрещя Кати-Бри. — И ти имаш дързостта да се наричаш крал! Ха! Гарумн би се обърнал в гроба си, ако можеше да те види как се биеш!

Бруенор рязко се обърна към Кати-Бри, ала някой сякаш го бе стиснал за гърлото и не успя да каже нищо.

Дризт разбра какво се опитва да направи младата жена — тази невероятна млада жена! — и по устните му пробяга бледа усмивка. В лавандуловите му очи отново лумна старият пламък.

— Иди при Уолфгар и си дръжте очите отворени на четири — рече той на Бруенор. — Може да ни нападнат изотзад, а и кой знае още колко чудовища са се притаили в сенките над нас!

После отново впи поглед в демодана, който вече усещаше неочакваната промяна у него.

— Ела, фарасту! — разнесе се равният глас на елфа, припомняйки си още една частичка от уроците, получени в Мензоберанзан. — Фарасту, най-жалката и незначителна издънка от скверния род на демоданите. Ела и нека гнусното ти тяло почувства острието на един Елф на мрака!

Бруенор отстъпи назад и замалко не се изсмя с глас. Част от него гореше от желание да се провикне: „Какъв е смисълът!“, ала друга част, по-голямата, онази, която Кати-Бри бе пробудила с жлъчните си забележки за славната история на рода му, мислеше другояче.

— Елате, щом искате да се бием! — изрева той и викът му отекна из сенките на бездънната пропаст. — Никое от вас, изчадия на злото, не може да ни уплаши!

Дризт се съвзе от апатията само за няколко секунди. Тежкият въздух все още забавяше движенията му, ала обичайното им изящество се бе завърнало. Магическите ятагани проблясваха в злокобния полумрак на Тартар, предугаждаха и отбиваха всеки удар на чудовището и жадно търсеха презряната му плът.

Уолфгар и Бруенор направиха крачка към приятеля си, за да му помогнат, ала спряха, запленени от гледката пред себе си.

Кати-Бри не сваляше поглед от небето над моста, а сребърните й стрели не пропускаха нито един от черните силуети, които непрестанно се спускаха към тях. От мрака над главата й полетя някакво тяло и Кати-Бри се прицели.

Напълно слисана, тя едва успя да отклони Таулмарил в последния момент:

— Риджис!

Чу се меко тупване и полуръстът се приземи върху една издатинка само на няколко метра от моста, върху който стояха приятелите му. Той побърза да се изправи, мъчейки се да превъзмогне замайването и объркването, последвали отчаяния му скок през Равнините.

— Риджис! — отново извика Кати-Бри. — Какво правиш тук?

— Видях ви в онзи ужасен Пръстен — обясни полуръстът. — Реших, че може би ще имате нужда от помощ.

— Ха! — обади се Бруенор. — По-скоро са те хвърлили тук, така ли е, Къркорещ корем?

— И аз се радвам да те видя — не му остана длъжен Риджис. — Ала този път грешиш. Дойдох по собствено желание.

И като протегна магическия скиптър, добави:

— За да ви донеса това!

Всъщност, Бруенор искрено се бе зарадвал, че отново вижда полуръста, още преди той да извади скиптъра, и сега на драго сърце призна грешката си, като се поклони толкова ниско, че рижата му брада изчезна в изпаренията, които се кълбяха около моста.

В този миг се появи още един демодан, този път обаче, върху издатинката, на която бе застанал Риджис. Полуръстът вдигна скиптъра.