Р. Салваторе - Камъкът на полуръста

Уолфгар стисна металните краища на Тароския пръстен и се опита да ги опре един в друг. Раменете му се наляха с кръв, вените му изпъкнаха, железните мускули се напрегнаха до краен предел. Порталът дори не помръдна.

Една хищническа ръка се протегна, за да попречи на Уолфгар да затвори магическата врата, ала това само го накара да удвои усилията си. С името на Темпос на уста, той натисна с всичка сила, доближавайки краищата на портала един към друг.

Огледалната повърхност се нагъна и ръката на демодана тупна на пода. Уловено във вибрациите, които протичаха между двете равнини, мъртвото тяло на чудовището, което бе преминало само наполовина през портала, се заизвива в конвулсии.

Уолфгар извърна очи, отвратен от ужасната гледка на гърчещото се тяло на демодана, попаднало в капана на свиващия се тунел между двете Равнини. Разкривено и прекършено, то се тресеше конвулсивно, докато накрая кожата му не започна да се свлича от месото.

Магията на Тароския пръстен бе могъща и дори исполинската сила на Уолфгар не бе достатъчна, за да го затвори напълно. Порталът се бе изкривил и засега нищо не можеше да премине през него, ала колко дълго щеше да остане така? Все някога варваринът щеше да се умори, Тароският пръстен да се възстанови и вратата към Тартар отново щеше да зейне. Ала Уолфгар не се отказваше толкова лесно и като призова своя бог, отново натисна краищата на магическия портал и дори извърна глава, за да се предпази от парченцата стъкло, които очакваше да се разхвърчат, когато най-сетне успееше да строши огледалната повърхност на Пръстена.

Колко бе бледа! Устните й бяха посинели, кожата — суха и леденостудена. По тялото й зееха грозни рани, ала Бруенор усещаше, че не те бяха онова страшно зло, заради което Кати-Бри лежеше безчувствена в краката му. Не, това, което бе нанесло най-тежкия удар на скъпото му момиче, бе отчаянието, сякаш в мига, в който скочи в черния мрак на Тартар, тя бе изгубила желанието си за живот.

И ето че сега лежеше в ръцете му, бледа, студена и безчувствена. Недалеч от тях, Дризт, който още не можеше да се изправи на крака, бързо разбра опасността, надвиснала над двамата му приятели. Пренебрегвайки болката, която го раздираше, елфът разпери плаща си и се претърколи по пода, за да предпази със собственото си тяло Кати-Бри и Бруенор, който напълно бе забравил всичко около себе си.

В другия край на стаята Ла Вал най-сетне се размърда и разтърси глава, за да прогони и последните остатъци от замайването. Когато успя да се посъвземе и да се изправи на колене, той се огледа наоколо и веднага забеляза опитите на Уолфгар, който още се мъчеше да затвори Тароския пръстен.

— Убий ги! — прошепна Пук на своя помощник, без да смее да изпълзи изпод счупения трон.

Ла Вал дори не го чу. От устните му, макар и беззвучно, вече се лееха първите думи на могъщо заклинание.

За първи път, откакто се помнеше, Уолфгар усети, че силата му не е достатъчна.

— Не мога! — смаяно промълви той и се обърна за помощ към Дризт… той винаги се обръщаше за помощ към Дризт.

Тежко раненият елф дори не го чу.

Уолфгар поиска да се предаде. Ръката му гореше от жестокото ухапване на чудовището, краката едва го държаха, приятелите му безпомощно лежаха на пода.

А неговата сила не бе достатъчна!

Трескаво се огледа из стаята — не можеше да няма друг начин! Колкото и да бе могъщ, Пръстенът трябваше да има слабо място. Не можеше да няма надежда! Уолфгар трябваше да вярва, че има!

Та нали Риджис бе проникнал в него, намерил бе начин да се пребори със силата му!

Риджис!

Това беше отговорът, който Уолфгар отчаяно търсеше.

Един последен напън и той пусна Пръстена. За миг стъклената му повърхност се развълнува, като да бе направена от вода. Уолфгар светкавично измъкна скиптъра от колана на Дризт и с всички сили стовари крехкия предмет върху Тароския пръстен. Черната перла се пръсна на хиляди малки късчета.

В същия миг Ла Вал изрече последната дума от заклинанието си. Мощен лъч прелетя край Уолфгар, опари ръката му и избухна в центъра на Пръстена. Огледалната повърхност, която след удара на Уолфгар се бе пропукала, се разтроши на стотици парчета.

Последвалият взрив разклати къщата из основи.

Из стаята плъзна гъст мрак, земята се олюля, внезапен вятър застена жално и всички, които се намираха в покоите на Пук, изпитаха чувството, че самите Равнини на съществуванието се рушат. Обгърна ги черен пушек, мракът погълна света около тях.