Р. Салваторе - Камъкът на полуръста

— А нима има нещо по-добро от тях, когато човек иска да се отърве от една-две мишки?

Бруенор поклати глава и не можа да сдържи усмивката си. После премести поглед върху обезобразеното тяло, което лежеше пред вратата на стаята.

— Мъртъв е, нали? — мрачно попита той.

— Пук — обясни полуръстът, макар двамата му приятели вече да се бяха досетили. — Е, него вече го няма, а предполагам, че скоро и плъшите му съюзници ще го последват.

После вдигна поглед към Дризт и добави, усещайки, че му дължи обяснение:

— Приятелите на Гуенивар нападат само плъхочовеците. Е, и него разбира се — при тези думи полуръстът посочи тялото на Пук. — Останалите крадци се крият в стаите си (ако имат поне малко мозък в главите си), но пантерите бездруго няма да им сторят зло.

Дризт кимна одобрително, като чу колко благоразумно бяха постъпили Риджис и Гуенивар. Гуенивар не беше машина за смърт.

— Дойдохме през статуетката — продължи Риджис. — Взех я с мен, когато Гуенивар ме измъкна от Тартар. Щом свършат тук, котките ще се върнат обратно в Звездната равнина.

С тези думи той подаде ониксовата фигурка на истинския й собственик.

Изведнъж върху лицето на полуръста плъзна лукаво изражение. Той щракна с пръсти и скочи от парапета, сякаш връщането на магическата статуетка му бе дало интересна идея. Изтича до Пук, изви главата му настрани (стараейки се да не обръща внимание на грозната рана, която зееше на гърлото му) и свали рубинения медальон, магическия предмет, заради който бе започнало всичко. Изпълнен със задоволство, Риджис се обърна към двамата си приятели, които с интерес следяха действията му.

— Време е да си потърся съюзници — обясни той и хукна надолу по стълбата.

Бруенор и Дризт се спогледаха смаяни.

— Той ще застане начело на гилдията — обади се най-сетне джуджето.

Дризт нямаше как да не се съгласи.

Недалеч от Улицата на разбойниците Раситър, приел отново човешката си форма, слушаше предсмъртните писъци на своите събратя. Беше достатъчно умен, за да разбере, че героите от Севера бързо ще завземат къщата, затова, когато Пук го изпрати на долните етажи, за да повдигне духа на хората си, той незабелязано се скри на сигурно място в градската клоака.

Сега можеше единствено да слуша виковете на събратята си и да се чуди колцина от тях ще преживеят този гибелен ден.

— Ще си създам нова гилдия! — зарече се той, макар прекрасно да осъзнаваше с каква трудна задача се захваща, особено сега, когато си бе спечелил такава черна слава сред жителите на Калимпорт. Какво пък, щеше да иде в някой друг град, защо не в Балдуров яз или Мемнон.

Закривеното острие на нечия сабя го извади от мислите му. Оръжието докосна рамото му и продължи нагоре по врата му, оставяйки тънка, червена струйка след себе си.

Плъхочовекът протегна изумрудената кама, която стискаше в ръка, и каза, опитвайки се да звучи хладнокръвно:

— Това трябва да е твое.

Сабята се отмести и Раситър се обърна към Артемис Ентрери.

Палачът протегна превързана си ръка, взе изумрудената кама от човека плъх и мушна сабята в ножницата, която висеше на кръста му.

— Знаех, че са те победили — дръзко рече Раситър. — Дори се боях, че може да си мъртъв.

— Боеше си? — изсмя се Ентрери. — Или се надяваше?

— Вярно е, че в началото бяхме съперници — съгласи се Раситър.

Смехът на Ентрери отново прокънтя над безлюдната улица. Та плъхочовекът изобщо не бе достоен да се нарече негов съперник!

Раситър се престори, че не го чува и спокойно продължи:

— Ала тогава служехме на един и същ господар — при тези думи той хвърли поглед към къщата, където писъците като че ли най-сетне бяха започнали да стихват. — Мисля, че Пук е мъртъв… или поне е лишен от власт.

— Ако се е изправил срещу Елфа на мрака, значи е мъртъв — изплю се Ентрери — само при мисълта за Дризт До’Урден в гърлото му се надигаше горчива жлъчка.

— Улиците вече нямат господар — каза Раситър и смигна лукаво. — Все още нямат господар.

— Ти и аз? — довърши мисълта му Ентрери.

Раситър сви рамене.

— Малцина в Калимпорт ще се осмелят да ти се противопоставят, а с моето отровно ухапване мога да събера войска от верни последователи само за няколко седмици. Щом над града се спусне мрак, няма да има кой да ни се опълчи.

Ентрери направи крачка към него и също се загледа в невзрачната, кафява постройка.

— Да, хищни ми приятелю — тихо отвърна той. — Ала все още остават два проблема.