Р. Салваторе - Убежище

Гнолът направи крачка напред, за да вземе копието си, после изведнъж спря, усетил движението зад себе си. Бавно извърна глава. Можеше да види собственото си рамо и покритата с мъх скала, в която се бе ударил.

Изведнъж гоблиноидния звяр застина на място. Нищо не се помръдваше зад него, целия шубрак бе притихнал, не се чуваше нито звук, но той знаеше, че там се спотайва хищник. Дишането на гнола се учести, а дебелите му юмруци започнаха да се свиват и отпускат от напрежение.

Той се обърна рязко и изрева, но когато огромната пантера скочи от близкия клон и се стовари отгоре му, гневният рев се превърна във вик на абсолютен ужас.

Тежестта на котката едва не премаза гнола, но той не беше крехко създание. Без да обръща внимание на заслепяващата болка, която му причиняваха ноктите на пантерата, той сграбчи огромната и глава и отчаяно се опита да задържи смъртоносната челюст, колкото се може по-далеч от врата си.

Гнолът се бори почти цяла минута, но ръцете му започнаха да треперят под натиска на мощните вратни мускули на Гуенивар. В следващия миг главата и се спусна напред, огромните и зъби се впиха във врата на злощастния звяр и започнаха да го задушават.

Гнолът се разтресе конвулсивно, започна да се мята като обезумял и някак успя да преобърне пантерата. Гуенивар остана равнодушна към това, а челюстта и не охлаби хватката си.

След няколко минути конвулсиите престанаха.

Дризт пригоди зрението си към инфрачервения спектър — нощното виждане, благодарение на което можеше да наблюдава топлинните излъчвания със същата яснота, с която и предметите на дневна светлина. Ятаганите на елфа блестяха ярко, облени в прясната кръв на гнолите, а топлината на разкъсаните им тела се издигаше в хладния въздух.

Дризт се опита да извърне поглед, опита се да различи следата на Гуенивар, за да разбере накъде бе подгонила петия гнол, но въпреки усилията му, очите на мрачния елф всеки път се връщаха към мъртвите гноли и кръвта по ятаганите.

— Какво направих? — промълви Дризт. Наистина не знаеше. Гнолите бяха говорили за убийства на деца и думите им събудиха гняв в душата му, но какво знаеше той за враждата между тях и фермерите от селището. Ами ако хората и техните деца също бяха чудовища? Ако бяха нападнали селището на гнолите и ги бяха избивали безпощадно? Може би гнолите искаха да си отмъстят за нападението, защото нямаха друг избор, защото трябваше да се защитят.

Дризт избяга от грозната сцена, за да търси Гуенивар. Надяваше се да намери пантерата, преди да е убила и петия гнол. Само ако можеше да го открие и да го хване, може би щеше да получи отговорите на някои въпроси, които толкова отчаяно желаеше да узнае.

Мрачният елф си проправяше път през гъсталака бързо и грациозно стъпките му едва се чуваха. Той с лекота откри следите на гнола, но за съжаление видя и тези на Гуенивар. Когато се приближи към малката горичка, Дризт беше напълно уверен, че търсенето е приключило. Но въпреки това, щом видя пантерата, излегнала се край поредната си жертва, сърцето на мрачния елф се сви.

Котката изгледа с любопитство приближаващият се с бърза крачка Дризт До’Урден.

— Какво направихме, Гуенивар? — прошепна той. Пантерата наклони глава така сякаш не разбираше думите му.

— Кой съм аз, че да раздавам правосъдие? — продължи да говори на себе си мрачният елф. Той се извърна от пантерата и мъртвия гнол и се отправи към кичестите храсти, за да избърше кръвта от остриетата си. — Гнолите не ме нападнаха, дори ме пощадиха, когато ме намериха в потока. А как им се отплатих аз? Като пролях кръвта им!

Дризт погледна с надежда към Гуенивар сякаш очакваше, дори се надяваше, че пантерата ще го укори, ще го порицае и ще потвърди вината му. Но тя стоеше на същото място, без да помръдва, а големите и блестящи в нощта, жълто-зелени очи не бяха нито вперени в Дризт, нито укоряваха постъпката му.

Мрачният елф се опита да възрази — искаше да потъне във вината си, но спокойното изражение на Гуенивар не се промени нито за миг. Когато живееха сами, в пустошта на Подземния мрак, когато Дризт беше изгубил себе си в свирепите пориви, подтикващи го да убива, пантерата често не му се подчиняваше, дори веднъж се бе прибрала в Звездната равнина без разрешението му. Сега обаче, тя като че ли не възнамеряваше нито да си тръгва, нито пък изглеждаше разочарована. Гуенивар се изправи, отърси гладката си черна козина от калта и клонките, после се приближи към мрачния елф и потърка муцуната си в него.