Р. Салваторе - Убежище

Гнолът заби копието си в земята, а муцуната му се сбърчи в лукава усмивка.

— Не мисля… — каза равно мрачният елф, а в лилавите му очи заиграха огнени пламъци. Гнолите забелязаха, че ятаганите вече са се озовали в ръцете му.

Муцуната на водача отново се сбърчи, но този път от ужас. Звярът не знаеше какъв ще е следващият ход на мрачния елф, но се опита да вдигне копието си и да се защити… Ала беше твърде късно.

Дризт бе бърз като светкавица. Преди върхът на копието дори да е помръднал, елфът се хвърли напред с ятаганите си. Гнолите останаха вцепенени от ужас, когато видяха как остриетата с два замаха прерязаха гърлото на главатаря на бандата. Безмълвен, гигантският водач полетя назад, напразно притиснал врата си с две ръце.

Гнолът, стоящ непосредствено до него, реагира първи, вдигна копието си и се втурна към Дризт. Умелият мрачен елф с лекота отби първата атака, но и се постара да не забави огромното създание. В момента, в който то премина край него, пъргавият До’Урден се претърколи и го изрита в глезените. Загубил равновесие, гнолът се препъна, полетя и копието му се заби дълбоко в гърдите на друг изненадан звяр.

Препъналият се гнол сграбчи острието, но то беше заседнало — върхът му се бе забил здраво в гръбнака на злощастния му сънародник. Но звярът не беше загрижен за умиращия си другар — всичко, което искаше, бе да си вземе оръжието. Той натискаше, дърпаше и въртеше, сипеше ругатни и плюеше в агонизиращото лице на сънародника си, докато един ятаган не се вряза в черепа му.

Друг от бандата забеляза, че мрачният елф се е разсеял и реши, че ще е по-благоразумно да го изненада отдалеч, вдигна копието си и се приготви да го хвърли. Но още преди оръжието да е полетяло, Гуенивар скочи върху гнола и двамата се затъркаляха по земята. Кучеподобното създание нанасяше тежки удари по мускулестите бедра на пантерата, но острите и нокти бяха далеч по-ефективни от неговите атаки. За част от секундата, Дризт успя да извърне поглед от тримата мъртви гноли в краката си, да види четвъртият, лежащ мъртъв в лапите на пантерата, и петият, който бе хукнал да бяга.

Гуенивар се отскубна от хватката на мъртвия гнол. Гладките и мускули трепереха от нетърпение, сякаш се готвеха за така очакваната команда. Дризт се огледа наоколо, огледа труповете, кръвта по ятаганите си и ужасените изражения, застинали върху мъртвите лица. Осъзна, че за пръв път се намесва в подобна ситуация — стоеше на пътя на две раси, за които не знаеше почти нищо. Въпреки това, той се замисли. В съзнанието му се бе загнездил един образ — усмивката на главатаря на гнолите и радостното му обещание да убие децата на фермерите. Залогът беше твърде голям.

С решителен глас, Дризт се обърна към Гуенивар:

— Хвани го.

Гнолът хукна надолу по пътеката, а очите му се стрелкаха във всички посоки — навсякъде, зад всяко дърво и всеки камък, му се привиждаха тъмни фигури.

— Мрачен елф! — повтаряше си отново и отново, сякаш самата дума го окуражаваше да бърза. — Мрачен елф! Мрачен елф!

Задъхан и останал без дъх, гнолът се озова в малка горичка, намираща се в една урва между два голи планински хребета. Изтощеното същество се препъна в един дънер, подхлъзна се и охлузи ребрата си в един остър камък, целият покрит с мъх. Но тези дребни препятствия в никакъв случай нямаше да спрат изплашения гнол. Той знаеше, че е преследван и с крайчеца на очите си улавяше чуждото присъствие, приплъзващо се из сенките.

Щом наближи края на шубрака, потънал във вечерен мрак, гнолът забеляза двете жълти светещи очи, взиращи се в него. Беше видял как пантерата отне живота на сънародника му и веднага се досети какво е застанало на пътя му.

Гнолите бяха страхливи създания, но когато се чувстваха притиснати можеха да се бият с учудваща решителност. Така се случи и сега. Осъзнал, че няма друг избор — не можеше да се обърне и да хукне отново към мрачния елф — гнолът изръмжа и вдигна тежкото си копие.

Копието попадна в целта. Чу се шумолене, глух удар и нещо изскимтя от болка. Жълтите очи изчезнаха за миг, после се втурнаха към едно дърво. Създанието се движеше ниско до земята, почти като котка, но гнолът разбра, че това животинче не е пантера. Раненото същество стигна до дънера и погледна назад. Изплашеният звяр го позна веднага.

— Миеща мечка — измърмори гнолът, после се засмя. — Бягал съм от една миеща мечка! — Той поклати глава и изрази цялата си радост в една дълбока въздишка. Видът на миещата мечка го бе успокоила, но той все пак не можеше да забрави случилото се на пътеката. Трябваше да се прибере в бърлогата, трябваше да уведоми божеството си, огромния гоблин Улгулу, за присъствието на този мрачен елф.